''Веднъж в живота..''

[Dqvolsko^6tastie]

Осемдесет и трета глава

~Октомври 1980/октомври 1981 година~

''Щеше ли да издържиш да я видиш мъртва отблизо?Да видиш очите й и да знаеш,че никога повече няма да се отворят,за да видят дневна светлина?Да я докоснеш и да почувстваш,че студа е обзел тялото й,да почувстваш,че сърцето й вече не бие,да гледаш как смъртта покосява чертите й?Щеше ли да имаш сили за всичко това??''-Сириус Блек

Измина година от хладната октомврийска вечер по време на която се бе родила дъщерята на Сириус и Симс Блек,година от времето,когато бебето бе проплакало за първи път и бе отворило сивите си очи за света,откакто за първи път бе чуло заобграждащите го най-разнообразни звуци и шумове.Малката Сакс бе спокойно и кротко бебе,което не създаваше никакви проблеми на майка си и което бе до такава степвен инстинктивно привързано към нея,че никога не се чувстваше спокойно в миговете,в които се озовеше в нечии чужди ръце.Симс все още не бе успяла да се освободи изцяло от измъчващите я апатия и депресия,които се усилваха,вместо да намаляват със смяната на месеците,като дори майчинството не бе в състояние да й вдъхне сили да ги преодолее окончателно:при появяването на амнезията Симс бе изгубила временно способностите си в областта на оклумантиката,те продължаваха да се губят,затова й бе по-трудно от когато и да било преди да държи под контрол чувствата и емоциите си;времето течеше,а огромна част от спомените й продължаваха да се губят в мъглата на забравата,това я депресираше силно,тя залиняваше все повече и повече,изпитвайки най-силна болка вечер,тъй като в сънищата й често се появяваха неясни образи на хора,които чувстваше,че е познавала,и които не можеше да си спомни независимо от усилията,които полагаше.Най-често сънуваше сивоокият мъж,чиято усмивка караше сърцето й да бие двойно по-бързо,ръцете му се протягаха към нея,за да я прегърнат и тя винаги се събуждаше секунди преди да се озове в обятията му;винаги се разстройваше при мисълта,че сърцето й помни спомена за любовта,а амнезията й пречи да си спомни всичко за този Сириус Блек,който бе баща на детето й,и за когото сега съвсем малко и то само това,което й бе разказал Джой.В такива моменти измъчените очи на Симс се насочваха към разкошната бебешка люлка,поставена от едната страна на леглото й и младата майка прекарваше дълги минути,загледана в спокойното личице на спящата си дъщеричка,мислейки си колко много обича това малко същество и едновременно с това агонизирайки от факта,че е неспособна да изрази тази обич.Симс имаше силни майчински инстинкти и копнееше да осигури най-доброто за своето бебе,но липсата на опит като майка я правеше нервна и вечния й подсъзнателен страх да не навреди неволно на детето я караше да предпочита да наблюдава мълчаливо Сакс отстрани,вместо да я прегръща и целува;апатията й я правеше отпусната,увеличаваше нещастието й и изграждаше невидима стена между нея и бебето й,стена,която все още бе незабелязана от Сакс,тъй като тя бе прекалено малка,за да я почувства.Ликът на малкото момиченце нанасяше поредната болка в сърцето на майка му,усилвайки душевните й страдания:Симс чувстваше интуитивно,че със всяка изминала седмица Сакс заприличваше все повече и повече на баща си;малката бе наследила неговите черти и очи и външно не напомняше по нищо на Симс,външно приличаше на мъжът,чийто образ преследваше съзнанието на майка й и когото тя не бе успяла да си припомни през изминалата дълга година.
‘’Някой ден ще си спомня..’’-опитваше се да се убеди Симс,въпреки че надеждата й да възвърне цялостно спомените си се топеше постоянно,готова един ден да изчезне напълно.’’Трябва да си спомня,трябва...’’
Джой й бе казал,че съпругът й се води безследно изчезнал,но Симс чувстваше инстинктивно,че той е жив,че рано или късно трябва да си го спомни и да го потърси;копнееше да разбере какво би почувствала в мига,в който го види,но това бяха мъгливи,далечни планове,които щяха да се осъществят единствено в случай,че амнезията й отмине окончателно:сега най-важното нещо в живота на Симс бе Сакс и тя бе готова да направи всичко за малката и за нейното добро,абсолютно всичко,независимо от неспособността си да й покаже колко много я обича.Тъй като за бебето бе най-добре да расте в спокойна и приятна атмосфера,Симс се бе поддала на настояването на семейство Макглан да остане да живее при тях поне докато окончателно оздравее,ето защо продължаваше да живее в имението на Сесил и Джой,въпреки че понякога се чувстваше неудобно,че няма собствено жилище и място,където наистина би се чувствала като у дома си.Защото,независимо от всички грижи и удобства,които я заобграждаха тук,независимо от доброто отношение и приятна обстановка,в сърцето си Симс така и не почувства имението Макглан като свой истински дом.
Сега,когато нямаше минало и спомени,светът на Симс се въртеше около Сакс,която в момента бе единственото й семейство.За Сакс бе най-добре да расте в щастлива среда,насред обичащи я хора,на място,където не би й липсвало нищо:това място бе имението на семейство Макглан,те обожаваха малката и Симс знаеше,че засега трябва да остане там,чувстваше,че това е най-доброто решение за нея и за бебето й,усещаше инстинктивно,че там е безопасно за тях и че нищо не би могло да ги нарани,докато Джой Макглан бди над нея и дъщеричката й по всеки възможен начин.
Сесил Макглан направо се бе влюбила в сивооката сладурана(Сакс бе наследила очите на баща си,но поради крехката й възраст в тях все още не проблясваха нито дяволитостта,нито игривите нотки,характерни за Сириус),понеже тя напълно съвпадаше с представите й за дъщеричката,която мечтаеше да си имат двамата със съпруга й,ето защо жената на Джой прекарваше доста време,бавейки момиченцето,тъй като Симс,често вглъбена в собствената си мълчалива депресия,никога не правеше опити да прегърне или целуне бебето си.Майчинските инстинкти на Симс според госпожа Макглан се свеждаха единствено до това да го храни,приспива и успокоява не с думи,а с мълчаливи движения,когато чуеше тихият му плач,нещо,което според Сесил съвсем не бе достатъчно:тя не знаеше за повечето от нещата,през които бе преминала в миналото Симс,не бе наясно колко силно я тормози факта,че амнезията й продължава да й пречи да възстановява спомените си,но бе достатъчно тактична,за да си мълчи и да не я упреква,наблюдавайки очевидното й нежелание да покаже обожание и привързаност към момиченцето.Сесил си нямаше и ни най-малка представа колко греши,тя не знаеше,че Симс дълбоко в себе си боготвори бебето си,макар и да не го показва с думи или действия и че всеки негов дъх,всяко движение на малките пръстчета я кара да се чувства невероятно щастлива че е жива,както и благодарна,че може да наблюдава с часове спящата Сакс,следейки с трепет движението на малките й устни...
Малкият Джей Макглан привикна да гледа на бебето като на своя собствена сестричка и сърцето на майка му се топеше от умиление,докато гледаше как момченцето й се надвесва над люлката на Сакс,люлеейки я непохватно с широка усмивка на лицето си,докато момиченцето го наблюдаваше с ококорени сиви очички,издавайки очарователни бебешки звуци.Сакс обичаше компанията на тригодишният Джей и винаги му гукаше приятелски,когато той великодушно й позволеше да зарови пръстчета в русата му коса,скубейки го.Децата често си играеха на пода в стаята на Симс и тя с мъка сдържаше усмивката си,гледайки как бебето й пълзи неуверено по пода,опитвайки се да се изправи на крачетата си или как Джей го взима на ръце,и го мъкне насам натам с гордостта на по-голям брат.Незабравима гледка бе анакондата Флъфи,която винаги надзираваше децата и бе готова да предотврати всяка една беля,извършена в миг,в който майките им не ги наблюдават или не са достатъчно близо до тях.Сакс обичаше да спи или в ръцете на Симс,или сгушена в тялото на анакондата;колкото до Джей,той не се боеше никак от огромната змия и безстрашно я милваше,нехаейки по детски за опасността,която би представлявала тя,ако не бе любовта й към господарката й,любов,правеща немислимо каквото и да било нападение над хлапетата...
Джой виждаше,че нещо потиска Симс,виждаше как най-добрата му приятелка залинява и е настроена апатично към всичко,което я заобикаля;усмивката бе престанала да се появява на лицето й,а тъгата бе покорила очите й.Душевното й състояние късаше сърцето му,но той не знаеше как да й помогне:семейният лечител на фамилията я бе прегледал по негово настояване и бе оповестил,че Симс страда от остра форма на депресия и че магическите отвари в този случай са напълно безполезни и че само биха й навредили:по време на комата организма на младата жена бе поемал прекалено много лекарства и имунната й система щеше да пострада,ако тялото й бъде натъпкано толкова скоро след раждането й с нови отвари и лекове.
‘’Това е временно състояние,нарича се ‘’следродилна депресия’’ и понякога обхваща младите майки,не се безпокойте,не е нещо,което би й навредило и ще отмине съвсем скоро..’’-бе оповестил лечителят след прегледа,но Джой знаеше много добре,че меланхолията на Симс не произлиза от това,а от факта,че тя мразеше да се чувства слаба по какъвто и да било начин и че продължителната амнезия е огромно изпитание за нервите й:копнееше да й помогне по някакъв начин,да я утеши и успокои,но не можеше да го направи,не и сега,когато забравата замъгляваше съзнанието й и издигаше бездна помежду им.Сега Симс се доверяваше на Джой,но доверието й не бе същото като преди,сега помнеше едва откъслеци от спомените си за него и най-силният спомен,този за приятелството им,все още не бе достатъчно назрял в нея,за да й позволи да се отпусне изцяло в присъствието му,факт,който бе изключително болезнен за Джой,но той го приемаше като истински мъж,без да си позволи да притесни Симс,позволявайки й да забележи колко много се измъчва вътрешно...
Времето и обстоятелствата най-после бяха успели да повлияят на Джой и да го излекуват от обсебеността и тежащата му любов към Симс,любов,на която тя не би могла да отвърне дори и сега,когато спомените й за Сириус Блек ги нямаше:тази любов,която бе изтезавала сърцето му дълги години,сковавайки го в жесток плен,вече я нямаше,тя бе отстъпила място на гореща привързаност,на доживотни преданост и приятелство,които винаги бе изпитвал към нея и които се засилиха особено много след вечерта,в която я бе спасил.Симс продължаваше да заема важна част от сърцето на Джой и той бе готов на всичко,за да я пази и защитава,но вече не я обичаше по онзи начин,който го бе правил толкова нещастен,вече не чувстваше агония,когато погледнеше личицето на Сакс и забележеше приликата й със Сириус,вече не страдаше дълбоко от мисълта,че най-добрата му приятелка никога няма да е в състояние да го обикне.Симс и Сесил бяха разменили постепенно местата си в сърцето му,Джой се бе научил да цени истински съпругата си,да я уважава,бе успял да я обикне,изпитвайки към нея нежна любов,която не бе толкова силна колкото тази,която бе изпитвал към Симс,но която щеше да се засилва с времето и да го излекува изцяло,вдъхвайки му щастието на споделените чувства.Сега,когато най-после си бе отворил очите и сърцето,той не можеше да не забележи колко прекрасна,чувствена и нежна е Сесил;тя не притежаваше предишните хладнокръвие и ледено спокойствие на Симс,нямаше кой знае какви впечатляващи умения и способности в магьосническата сфера,но бе чудесна майка,вярна съпруга и добра приятелка.Сесил бе човек,на когото можеше да се разчита и обикнал я,Джой започна да се чувства горд и удовлетворен при мисълта,че има за съпруга жена с много добродетели и съвсем малки и незначителни в неговите очи недостатъци.Правеше всичко възможно да й покаже по всякакви начини любовта си към нея и цял засияваше,когато видеше усмивката й и я вземеше в обятията си,наслаждавайки се на обвитите около шията му нейни ръце.Сесил бе красива по свой собствен начин,тя бе по-чувствителна,по-ранима и по-емоционална от Симс и с течение на времето Джой престана да ги сравнява,научил се да обича съпругата си такава,каквато е.
Семейното щастие на Сесил и Джой обаче не бе пълно,имаше нещо,което тежеше изключително много и на двамата и сковаваше сърцата им във непрестанни болка и страх:техният любим син,тяхното русокосо съкровище продължаваше да бъде болно от смъртоносната сърдечна болест и мисълта,че рано или късно ще изгубят Джей бе жестока,мисъл,с която и двамата не бяха в състояние да се примирят и с която бяха принудени да живеят почти от раждането му,мисъл,която все още не можеше да унищожи надеждата им,че един ден Джей би могъл да оздравее,тъй като го обичаха прекалено силно,за да са способни да повярват,че детето им е обречено.В магьосническата медицина все още не бе създадено лекарство,което да може да излекува тази болест;Джей бе на три години и семейство Макглан бе пръснало купища галеони,за да може детето им да бъде прегледано от най-добрите магьоснически специалисти и да бъде подложено на скъпи изследвания,които да покажат дали има някакъв шанс да се открие качествен лек за болестта му.Прегледите показваха категорично,че няма такава вероятност.Джей се бе родил с болестта,тя
тровеше организма му и го принуждаваше да прекарва отново и отново всички детски болести:момченцето късаше сърцата на родителите си и предизвикваше горчивите им сълзи,тъй като те не бяха в състояние да облекчат страданията му и да го излекуват,не можеха да попречат на коварната болест да предизвиква други,покосяващи го почти ежеседмично:лечителите ги бяха уведомили с тъга,че ще дойде ден,в който органите на Джей ще спират да функционират един по един,ден,в който сърцето му щеше да спре,като преди това красивото русокосо момченце щеше да умре в болки и страдание...
Никой не знаеше колко ще живее Джей.Никой не знаеше дали му остават дни,месеци или години,почти никой,освен част от преглеждащите го лечители,не знаеше за състоянието му,защото родителите му,постоянно бдящи над него,го държаха в къщата си,там,където малкият бе заобиколен от всичко необходимо и където биха могли да се опитат веднага да му окажат първа помощ в случай,че се случи най-лошото,това,от което се ужасяваха и което очакваха със свити сърца всеки един ден.За разлика от Джей,който боледуваше често от всички видове магьоснически шарки или настинки,и бе по-блед и крехък от момченцата на неговата възраст,малката Сакс притежаваше превъзходно здраве и не се разболя нито веднъж по време на първата година от раждането си.
Джой бе изключително зает както с делата си на смъртожаден,които продължаваше да изпълнява с изключително отвращение към самият
себе си,така и със магьосническият бизнес,който бе наследил от баща си,ето защо се задържаше рядко в дома си,но бе обградил грижливо съпругата си и най-добрата си приятелка с всякакви удобства,ежемесечно добавяше нови могъщи магии за закрила на дома,и бе предоставил грижите за децата на Сесил,доверявайки й се изцяло.Сесил настояваше,че е достатъчно опитна и че няма нужда от каквито и да било бавачки,които да й помагат в бавенето на Сакс и Джей,които бяха доста кротки и послушни и не й създаваха кой знае какви грижи с пакости и бели.Той не бе направил никакви опити да издири Сириус Блек или някой от членовете на Ордена;бе премислял положението на Симс във всякакви варианти и бе стигнал до извода,че е най-добре никой освен него и Сесил да не знае,че дъщерята на Волдемор е жива.Симс имаше амнезия и Джой желаеше да я предпази от всяка възможна опасност,която я застрашаваше,ето защо реши да бди над нея до момента,в който тя възстанови изцяло спомените си и сама реши как точно иска да постъпи.Знаеше,че един ден те ще се възвърнат и че Симс навярно ще си отиде,но все още не бе готов да понесе тази мисъл,ето защо направи всичко необходимо,за да я убеди,че неговият дом е и неин дом,че всичко негово принадлежи и на нея,и че тя отдавна е част от неговото семейство.Дори и да искаше,като смъртожаден Джой не можеше да си позволи да рискува,правейки опити да се свърже с Ордена,както и да издири Сириус,за да поговори с него и да му разкрие,че Симс е жива и че вече е майка на дъщеричка...
Колкото до Сириус Блек,той не знаеше,че е станал баща,не знаеше,че жената,която обича повече от всичко друго на света не е мъртва,не знаеше,че спомените й за него са потънали в забрава.Той знаеше и вярваше единствено в това,което бе видял със собствените си очи...
Бе видял Симс мъртва.
Навярно никога нямаше да разбере истината,поне не и до мига,в който Симс не си спомнеше миналото,а тогава,каквото и да направеше,Джой нямаше да бъде в състояние да я разубеди и да я спре да не потърси Сириус.
След като убеди Симс да не мисли за напускане и да продължи да живее в дома му,двамата проведоха дълъг разговор,отнасящ се до бъдещето на Сакс.Симс желаеше най-доброто за бебето си и неговата безопасност бе от първостепенно значение за нея;Джой й бе обяснил мъгливо някои неща,свързани с произхода й,бе й обяснил,че магьосническото общество я смята за свой враг поради злокобната слава на баща й и че всички я смятат за мъртва,бе й разказал,че желаейки най-доброто за нея,бе заблудил тези,които биха могли да я наранят и сега я криеше,пазейки я от всичко,което можеше да й навреди,разказ,който изпълни Симс с гореща признателност към Джой,въпреки че не знаеше колко голяма част от истината й спестява най-добрият й приятел.Според Джой Симс и бебето й бяха в най-сигурна безопасност в имението му,ето защо,дори и след една година,те продължаваха да живеят там,невидими за чуждите очи,недосегаеми за клюки и сплетни,там,където бяха необезпокоявани от проблеми и тревоги.Магьосническото общество не знаеше,че аристократичният,богат Джой Макглан е смъртожаден,който,перфектен повечето хорски представи,бе принуден от обстоятелствата да подкрепя Черната страна,тъй като нямаше връщане назад от мига,в който бе получил Черният знак,маркиращ го като привърженик на Онзи,който не бива да се назовава;не знаеше,че синът му е болен от смъртоносна болест(Сесил и Джой бяха взели всички възможни мерки тази новина да не се разпространи,и с нея да бъдат наясно съвсем тесен кръг хора),не знаеше,че в дома му живее дъщерята на Тъмният лорд,за която се мислеше,че е мъртва(някой от присъствалите по време на нападението,по време на което смъртоносното проклятие на Лили по грешка бе уцелило най-добрата й приятелка,се бе свързал с магьосническата преса,сервирайки им ‘’горещата новина’’ за убийството на Симс),не знаеше,че е заблудено и че Сакс всъщност не е дете на Джой Макглан,а на Сириус Блек..
Джой умееше отлично да пази своите мрачни тайни,както и тези на хората,на които държеше повече от всичко друго на света....
Приятелите на Симс продължаваха да живеят и да се борят да оцелеят в създаденият от Волдемор Черен ред,който отдавна бе превзел магьосническото общество,подчинявайки го на властта си;опитваха се да съхранят малкото останала им надежда,че един ден всичко би могло да се промени към по-добро и все още бяха лоялни на Ордена,като повечето от неговите членове рискуваха постоянно живота си в опасните схватки със смъртожадните,биваха избити или изчезваха безследно,за да не бъдат открити никога повече..
Лили и Джеймс Потър продължаваха да живеят в защитената с Фиделиус къща на Годрикс Холоу,чувствайки се по-влюбени и щастливи от когато и да било сега,когато,въпреки опасностите и тежките условия на живот в магьосническия свят,бяха благословени с първото си дете,наследило яркозелените очи на майка си и буйната,непокорна катраненочерна коса на баща си.След раждането на Хари Джеймс бе категоричен,че Лили няма повече да участва в заседанията и задачите на Ордена:той така и не можеше да си прости,че едва не я бе загубил по време на схватката с Белатрикс Лестранж преди повече от година,и тъй като искаше най-доброто за съпругата и детето си,подтикван от любовта и обожанието си към тях,бе готов принудително да ги превърне в затворници в къщата на семейство Потър,ако Лили посмее някога да изяви желание да му се противопостави,настоявайки да го придружава по време на мисиите,възложени му от организацията.За щастие на Джеймс не му се наложи да влиза в кавги с нея и да я убеждава в каквото и да било,свързано с безопасността й:Лили бе дотолкова погълната от грижите си за Хари,че предпочиташе да стои край него постоянно,раждането му я бе отказало окончателно от всичките й стари мечти да се захване с каквато и да било магьосническа работа,и я бе накарало напълно да забрави разочарованията си в тази сфера.Червенокоската прекарваше времето си,суетейки се щастливо около малкият,едновременно с това тревожейки се за Джеймс,който,погълнат от множеството си задължения спрямо Ордена и верните на Светлата страна аврори към които се числеше,се прибираше у дома винаги в късните часове,изморен и вбесен от някоя несправедливост,разиграла се пред лицето му.Лили винаги го очакваше на прага на къщата,копнеейки час по-скоро са потъне в прегръдката му и Джеймс,колкото и изтощен или ядосан да се чувстваше,се успокояваше в мига,в който неговото червенокосо видение го целунеше с очи,изпълнени с любов и щастие,че се е завърнал при нея жив и невредим.Защото,независимо от това,което се случваше,независимо от Черният ред и всички заплашващи ги неща,тя завинаги щеше да си остане неговото прекрасно видение,видение,в който се бе влюбил от пръв поглед,видение,което щеше да обича до последния си дъх.Макар и живеещи в постоянни страхове и тревоги за настоящето,Лили и Джеймс живееха в един щастлив дом,дом,в който любовта им преизпълваше пространството,крепеше ги и ги правеше по-близки от когато и да било,дом,в който с раждането на малкият Хари бяха настъпили много по-приятни и пълноценни за младите родители дни.
Алис и Франк Лонгботъм,едни от малкото останали живи училищни приятели на Мародерите,също се бяха сдобили със дете,малко момченце,което бяха кръстили Невил и което се бе родило в един и същи ден и месец с Хари.Младото семейство Лонгботъм живееше в Годрикс Холоу,къщата им се намираше на няколко пресечки от тази на Лили и Джеймс и Алис и Лили прекарваха доста голяма част от времето си заедно,като по този начин убиваха отчасти скуката и измъчващото ги безпокойство и се разсейваха от тях,забавлявайки се с реакциите на бебетата,които тепърва опознаваха света и неговите интересни дебри,въпреки че засега не бяха видели нищо друго,освен домовете си и няколко изгледа от селцето,изгледи,разкриващи се от прозорците на къщите на семействата Потър и Лонгботъм...
Лили така и не бе успяла да преодолее вината си относно смъртта на Симс,вина,която тровеше сърцето й и предизвикваше сълзи в очите й всеки път,когато си спомнеше за най-добрата си приятелка.Вина,която нищо и никой не бе в състояние да премахне напълно,вина,която все още предизвикваше понякога кошмари за онази незабравима,страшна вечер,карайки я да се буди,плачейки от мъка за Симс и гняв към себе си.Нейната най-добра приятелка бе мъртва в реалния живот,но продължаваше да живее в сърцето и спомените на Лили,която се молеше за душата й и бе твърдо решила,в случай че един ден двамата с Джеймс се сдобият с момиченце,да го нарече Симон в памет на Симс....
Сириус Блек продължаваше да скърби за съпругата си дори и сега,когато бе изминала повече от година от смъртта й,продължаваше да живее с разбито сърце и слепи за която и да било друга жена очи.Опитите му да открие тялото й се бяха оказали напълно безполезни.Спомените за нея държаха образа й цял и непокътнат в съзнанието му,продължаваше да чува в паметта си смеха й,сънуваше я непрестанно и винаги се будеше със сълзи,които се появяваха в мига,в който за пореден път го осенеше жестоката истина,че Симс я няма,и че спомените и сънищата няма да я върнат.
Бе я загубил веднъж,но тогава живееше с надеждата,че е жива и че някой ден отново ще я види,докосне,почувства.Бе си я възвърнал и за няколко кратки дни се бе чувствал като най-щастливият мъж на планетата,бе я държал в ръцете си,бе слушал дъха й,бе се наслаждавал на всяка една секунда,прекарана с любимата жена.Бе я изгубил втори път,бе видял смъртта й и не можеше да забрави този жесток спомен,в който Симс се бе свлякла бездиханна на земята,спомен,който бе прогорил душата му,бе унищожил сърцето му и го караше да агонизира,появявайки се отново и отново в сънищата му..
Симс бе мъртва,тялото й бе изчезнало,никой не знаеше къде е и кой го бе взел,мисъл,която допълнително сковаваше Сириус,тъй като той не бе имал дори възможността да я погребе,да я притисне до себе си за последен път,да я изтръгне от ръцете на смъртожадните,които навярно я бяха взели,за да я отведат при Волдемор като доказателство,че е убита..
‘’Щеше ли да издържиш да я видиш мъртва отблизо?Да видиш очите й и да знаеш,че никога повече няма да се отворят,за да видят дневна светлина?Да я докоснеш и да почувстваш,че студа е обзел тялото й,да почувстваш,че сърцето й вече не бие,да гледаш как смъртта покосява чертите й?Щеше ли да имаш сили за всичко това??’’-питаше съзнанието му,предизвиквайки нови,още по-горчиви сълзи:Сириус плачеше безмълвно,опитвайки се поне малко да се освободи от болката и скръбта,които го премазваха,един безнадежден опит,който никога не му носеше утеха и облекчение...
Симс си бе отишла и с нея вътрешно си бе отишъл и той:сега Сириус живееше,без да му пука колко ще продължи живота му,живееше,защото знаеше,че тя никога не би му простила,ако,подведен от агонията,се самоубие,слагайки край на дните си,живееше без да чувства нуждата от този живот,живееше,чакайки да настъпи края и сърцето му да спре,неспособно да издържи повече на болката от загубата на Симс...
Понякога,поддал се на дълбочината на унищожаващите го чувства,Сириус дни наред не изпълняваше задълженията си на аврор,не изпълняваше тези към Ордена,не правеше и най-малкото усилие да се измъкне от бездната,в която бяха изпаднали сърцето и съзнанието му,за него всеки ден без нея бе изключително мъчителен,но това спираше в мига,в който си припомнеше,че трябва да продължи борбата,независимо от това колко му бе трудно,независимо от това,че любовта му вече не бе до него,за да се борят рамо до рамо срещу Черният ред...

Времето течеше.
Андромеда и Тед Тонкс продължаваха да живеят в селцето,където се намираше къщата на Ремус и Пейтън:след убийството на Пейтън Ремус бе изживял болезнен период на болка и ярост,който бе поставил отпечатък върху Мародерът завинаги и който го правеше неспособен да живее на мястото,в близост до което бе изгубил съпругата си поради нейната непредпазливост.Болката в сърцето на Ремус не бе намаляла,но той се опитваше да я потиска доколкото може,опитваше се да не рухне психически най-вече заради Дарън,който имаше нужда от него;Ремус не можеше да си позволи да остане съсипан,не и докато детето му бе наоколо,той знаеше,че Пейтън не би желала скръбта на съпруга й да се пренесе в сърцето й на детето й...
Ремус бе убиец.Мародерът се бе превърнал по свое желание в убиец на всички върколаци,подкрепящи Тъмната страна,които успееше да издири,не си правеше повече труда да се опитва да разговаря с тях и да ги убеждава да променят възгледите си.Той ги убиваше,отмъщавайки си по този начин отново и отново за Пейтън и за загубата й,убиваше ги без жал и състрадание,за да спаси по този начин всички онези,които рано или късно биха изгубили живота си заради тях,убиваше ги,защото те бяха чудовища и защото бяха на страната на Волдемор,на този,който бе виновен в най-голяма степен за всичко,което бе сполетяло магьосническият свят,за всичко,което се бе стоварило върху душата на Ремус,карайки съвестта му да го разяжда вътрешно,припомняйки му за всичките му грешки от миналото..
Ремус знаеше,че един ден щеше да отговаря пред съвестта си,да отговаря за всяка една своя постъпка,но този ден все още не бе настъпил;след смъртта на Пейтън съвестта му бе отстъпила пред чувството за справедливост и отмъщение и Ремус действаше,без да се замисля дали това което върши е редно или не...
Убиваше хладнокръвно,убиваше само убийците и изметта на Черния ред,убиваше тези,които бяха готови да убиват отново и отново,без никакви жал и състрадание,без никакви останали в тях човещина и милосърдие.
Част от принципите му отдавна бяха рухнали и нищо не бе в състояние да го спре да избива възможно най-голям брой върколаци,спасявайки по този начин живота на невинните и беззащитни пред кръвожадността им техни жертви...
Андромеда и Тед бяха постъпили както мнозина други,потиснати от Черният ред нечистокръвни и мъгълокръвни,взимайки решение да живеят и да се присподобят към света на мъгълите,тъй като Волдемор все още не бе успял да разпростре влиянието си извън дебрите на магьосническата общност.Двамата усилено се упражняваха да се държат като мъгъли,за да не будят каквито и да било подозрения;бяха приучили още в най-ранна възраст дъщеричката си Нимфадора да проявява метаморфмагските си способности единствено в тяхната компания,тъй като добре знаеха колко шокирани биха останали мъгълокръвните,ако можеха да видят колко бързо се променят косата и чертите на лицето на малката в зависимост от желанията и настроенията й.Тед успя да си намери добре платена мъгълска работа,а Андромеда бързо привикна и хареса мъгълският начин на живот,от когото със сигурност не би могла да вкуси,ако съдбата й се оказала малко по-различна и я бе свързала навремето със Сайлъс Лестранж.Андромеда изпъкваше сред жените в селото с вродените си изискани маниери и аристократични жестове,тя бързо си спечели привързаността им с милото си поведение и с готовността си да се приобщи възможно най-бързо към техния живот.Макар и далеч от магьосническият свят,Андромеда преглеждаше редовно магьосническата преса,благодарение на която успяваше да разбере разни новини,свързани със сестрите си,които не бе виждала от години наживо,тъй като едната бе смъртожадна,а другата бе омъжена за смъртожаден и не бе направила никакви опити да се свърже със средната си сестра след слючването на брака си с него.Бе разбрала,че след женитбата си със Сайлъс Лестранж Белатрикс се бе сдобила със син:Андромеда бе виждала някои снимки на племенника си,отпечатани на страниците на ‘’Пророчески вести’’ и смяташе,колкото и нелогично и странно да звучеше,че малкият прилича изключително много на покойният Регулус Блек,най-вече защото имаше формата и цвета на неговите очи.Гледайки невинното му личице,Андромеда изпита състрадание към детето,мислейки си,че лишената от майчински инстинкти навярно се бе погрижила да му вгорчи живота по всеки един възможен начин.Нарциса бе омъжена за Луциус Малфой от години и бе родила син,още един племенник,когото Андромеда навярно никога нямаше да види другаде,освен на страниците на магьосническите вестници и списания.
Сестрите Блек нямаха нищо,което да ги свързва помежду им,нямаха нищо общо,с изключение на кръвта,течаща във вените им;всяка една от тях бе абсолютно различна от останалите,всяка бе поела по различен път,всяка мислеше и чувстваше различно,водена от различни цели и желания.Нарциса бе привикнала някак си към огромното имение на рода Малфой,бе се научила да погребва емоциите и чувствата си в себе си и бавно,но сигурно се превръщаше в копие на майка си,оставила завинаги предишната лекомислена същност зад гърба си.Белатрикс,по-амбициозна от когато и да било,бе успяла да се издигне значително в редиците на Черният лорд,водена от тайните си любов и страст към него и бе поверила грижите за малкият си син на бавачки и дойки,нехаеща за Блод и за възпитанието му.Единствена Андромеда се чувстваше щастлива от избора си на съпруг,единствена тя от трите можеше силно да обича,държеше на семейството си и на приятелите си,и не бе склонна към никакви пороци или мрачни мисли,единствена тя бе постигнала нещо наистина значимо и прекрасно в живота си,а именно да бъде обичана и уважавана от близките и приятелите си,заобградена от благоприятна за нея среда...
Дните минаваха,превръщащи се в месеци и години.Черният ред продължаваше да тероризира и властва над магьосническият свят.Орденът продължаваше да се бори,Светлата и Тъмната страна влизаха отново и отново в кървави схватки,всяка давайки своите жертви или временни победители.
Нямаше никаква съществена промяна.Времето течеше,а реда,установен от Волдемор,продължаваше да трови магьосническото общество,подчинявайки го на интересите и властта на Онзи,който не бива да се назовава....

[Dqvolsko^6tastie]

Осемдесет и четвърта глава

''Изложих живота й на опасност,сега той няма да се откаже,докато не я открие и убие...Лили,съжалявам,съжалявам толкова много..’’-Снейп




-Е,Сивиръс?-провлачи Волдемор и прокара разсеяно ръка през люспите на Наджини,без да вдига поглед към застаналият пред него смъртожаден.-Имаш ли някаква информация,която да заслужава вниманието ми?
Отегчението струеше от всяка дума на Лорда;бяха изминали седмици,по време на които не се бе случило нищо особено и мислите му бяха заети с един от друг по-страховити планове с които да разшири властта си и да вгорчи още повече живота на тези,които все още дръзваха да правят опити да му се опълчват открито.Подсмихна се самодоволно,мислейки си за жалкото положение,в което се намираше ‘’Орденът на феникса’’ на Дъмбълдор,след като смъртожадните бяха успели да избият някои от по-важните му членове,лишавайки за пореден път най-големият му враг от верни и способни вещици и магьосници,биещи се за Светлата страна.
‘’И все пак не всички измряха...не всички си получиха заслуженото...’’
Волдемор се свъси,припомняйки си някои конкретни лица,които очевидно имаха прекалено голям късмет,тъй като все още бяха живи и невредими,въпреки че бяха понесли някои сериозни загуби по време на схватките от последните няколко години.Най-много го дразнеше факта,че неговите хора бяха правили опити да премахнат през тези години така наречената,сплотена група на Мародерите,общият прякор на някогашните четирима грифиндорски ученици,превърнали се в закалени от битките мъже,които по-скоро щяха да умрат,отколкото да се преклонят пред волята му.Един от върколаците,подкрепящи Тъмната страна,бе убил съпругата на Ремус Лупин,единственият върколак-магьосник,подкрепящ не Онзи,който не бива да се назовава,а Дъмбълдор и ‘’Орденът на феникса’’,но след това бе изгубил живота си,навлизайки във вълчи бой,който бе довел до смъртта му.Неговите кръвожадни събратя,поддържащи Волдемор,идеите и целите му,се бяха заклели да открият рано или късно местонахождението на Лупин и да го убият по-възможно най-жестокият начин,но това все още не им се бе удало:Волдемор добре познаваше свирепостта и жаждата за кръв на мъжете върколаци,ето защо не се месеше в плановете им за отмъщение,понеже му се струваше достатъчно забавно да наблюдава играта на живот и смърт между тях и убиеца на себеподобният им,игра на дебнене и среднощни атаки,в която засега Ремус Лупин се справяше изключително добре,понеже бе успял да убие няколко от най-жестоките върколаци,опитващи се да влязат в дирите му и бе намалил със собствени усилия значително броя им,усъвуршенствайки се постепенно в избиването и преследването им.Волдемор бе решил да се заеме лично с Лупин в случай,че върколаците не успеят да го открият и умъртвят,но преди него бе решил да открие първо приятелите му,които му се струваха по-важни за възможно най-скорошно елиминиране.Мародерите бяха здравото ядро,на което разчиташе до голяма степен ‘’Орденът на феникса’’,те бяха добре обучени дуелисти,храбри мъже,които не се плашеха от вида на кръв и бяха готови да убиват,за да защитят принципите си,но това,което караше Волдемор да желае да ги избие бе факта,че и четиримата бяха верни на Светлата страна и по-скоро биха предпочели да умрат,отколкото да се присъединят към него и смъртожадните му,предавайки Дъмбълдор.
Джеймс Потър.
Сириус Блек.
Ремус Лупин.
Питър Петигрю.
Четири имена.
Четирима мъже,които трябваше да умрат.
Четирима,които му се бяха пречкали твърде дълго,без да си получат заслуженото.
И бе време,наистина бе време да си платят.
Волдемор бе наредил на някои от най-способните си шпиони да се опитат да съберат всестранна информация за Мародерите и бе прекарал няколко вечери в размисли по какъв точно начин да ги унищожи до един.
Бе разбрал от шпионите си,че Питър Петигрю е потънал в мъгълският свят:той си бе навлякъл неприязънтта на Волдемор най-вече с нечистокръвния си произход,който му припомняше нежелано за неговия собствен.Сириус Блек отдавна бе като трън в очите на Лорда не само заради смъртожадните,които бе убил по време на битки и нападения,но и заради чувствата,които бе разбудил в сърцето на Симон:Волдемор така и не забрави,че любовта към Сириус Блек бе една от най-важните причини дъщеря му да не подкрепи него и Черния ред,ето защо бе обявил много висока награда за този,който улови жив Блек и го отведе при своя Лорд..
Джеймс Потър,и наред с него съпругата му мътнород Лили Евънс,бяха предизвикали най-силно гнева на Волдемор:шпионите му отдавна му бяха споменали,че Джеймс,чистокръвен потомък на уважаван английски магъоснически род,е дръзнал да се омъжи за мъгълокръвната си ученическа любов,и че дори двамата са се сдобили с дете,факт,който означаваше,че за двамата Потър не би имало никаква милост,ако някога попаднеха в ръцете на враговете си.Семейство Потър бяха участвали в множество схватки със смъртожадните,но имаше друго,което бе по-невероятно,а именно това,че по някакъв начин бяха съумели да останат живи,след като се бяха изправяли цели три пъти директно срещу Волдемор,а това бе нещо,което той не можеше да забрави или да остави ненаказано.
Лили и Джеймс щяха да умрат.
Щеше да има нов,четвърти път,по време на когото щяха да се изправят срещу Волдемор,с тази разлика,че този път нямаше да се измъкнат живи.
Волдемор бе разбрал още преди година от хората си,че дъщеря му е била убита от рикоширала смъртоносна магия,запратена от най-добрата й приятелка,й бе изпитал дълбок,смразязяващ бяс при мисълта,че някаква си мътнородка е успяла неволно да убие не само Симон,неговата собствена кръв и плът,ами наред с нея и един от скъпоценните му хоркрукси.Бе изпълнен с такава дълбаеща сърцето му ярост относно факта,че Симс не е съумяла да се защити,че така й не можа да забрави тази нейна ‘’слабост’’ и след смъртта й нито веднъж не се поинтересува къде е погребано тялото й,нито каква точно е била причината за проявената от нея слабост по време на битката.Убийството на дъщеря му бе опасна тема за зачеркване пред Черният лорд,и никой,държащ на живота си,не смееше да я засяга,не и след изтичането на информацията за смъртта й в пресата,което бе отприщило поредната вълна унищожителна ярост в него,изляла се впоследствие върху гърба на някои смъртожадни,имали нещастието да се изпречат пред очите му в най-неподходящият момент.
Мътнородката бе убила дъщеря му,бе погубила един от ценните му хоркрукси.Лили Потър бе виновна за смъртта на последната потомка на Салазар Слидерин.Делото й бе останало ненаказано,тя продължаваше да живее,да подкрепя съпруга си в борбата срещу Тъмната страна и да се радва на детето си,да се крие на безопасно място и да помага на Ордена,докато дъщеря му Симон отдавна бе изгнила нейде,неотмъстена в смъртта си,нещо,което Волдемор възнамеряваше да поправи възможно най-скоро и то не точно заради самата нея,ами заради ценното къстче душа,който бе изгубил заради слабостта й и заради смъртоносното проклятие на мътнородката.
Мътнородът щеше да умре,да умре мъчително и Джеймс Потър щеше да бъде изтезават жестоко,преди да бъде погребан жив до вече мъртвата си съпруга...
Семейство Потър щяха да загинат и то болезнено,щяха да се присъединят към всичките си избити от смъртожадните приятели с тази разлика,че лично Черния лорд щеше да се заеме с тях и то скоро,много по-скоро,отколкото навярно предполагаха...
-Имам информация,която е изключително важна,господарю...-каза с обичайният си безизразен тон Снейп и по този начин прекъсна мислите на Лорда и привлече вниманието на Волдемор отново върху себе си,получавайки кимване като заповед да продължи да говори.
Външно Сивиръс Снейп не се бе променил кой знае колко през изминалите години.Той продължаваше да е висок и слабоват,с невзрачен както и преди лик,със сурово лице и с впечатляващи познания в областта на Черната магия:уменията му в областта на оклумантиката,доброто владеене на непростимото проклятие ‘’Империус’’,както и способността му още от ученик да създава зловещи черни проклятия и магии за изтезание бързо му бяха помогнали да се превърне в един от най-надеждните шпиони на Волдемор,който почти никога нямаше проблеми да се сдобива с важна за господарят му информация и който,незабравил миналото си,се опитваше да вреди най-много на всички онези,които бяха отровили училищните и тийнейджърските му години.Снейп не забравяше абсолютно нищо,той се бе погрижил голяма част от унижавалите го навремето с подигравки и подмятания грифиндорци да изгубят живота си,плащайки с кръвта си за всички унижения,които бе преживял и спомена за които представляваше дълбока,неизлечима дамга в душата му.Единствените,с които все още не бе успял да разчисти старите си сметки,бяха Мародерите:и четиримата бяха все още живи,мисъл,която караше Снейп да гори от омраза,мечтаейки мрачно да отнеме собственоръчно и след дълги мъчения живота им,като първо премахне Ремус Лупин и Питър Петигрю и след това се заеме със Сириус Блек и Джеймс Потър,особено с последният,който му бе нанесъл изключително болезнен удар,отнемайки му най-скъпото му...
Сивиръс никога не бе успял да забрави чувствата си към Лили Евънс,към единствената,която се бе отнасяла добре с него и бе успяла да разбуди някакви положителни чувства в студеното му,непривикнало към доверието,любовта и привързаността сърце:той продължаваше да я обича силно и тайно дори и сега,след като бяха минали години,откакто я бе видял за последен път и агонизираше вътрешно при мисълта,че тя е щастлива с Потър и го обича,мисъл,която правеше жаждата за отмъщение на смъртожадният още по-силна и нетърпима...
Никой не знаеше и не подозираше,че един от шпионите на Волдемор е влюбен в убийцата на дъщеря му и умишлено избягва да се опитва да открие вести за местонахождението й,предпазвайки я по този начин от смъртожадните,които биха й навредили в мига,в който я открият.Никой не знаеше за любовта,която се криеше иззад безчувствената на пръв поглед външост на Снейп,тъй като той умееше да се владее прекалено добре,за да позволи на някой да получи достъп до емоциите и най-старателно критите му чувства спрямо Лили..
Снейп разкри кратко и отсечено пред Волдемор това,което бе подслушал,а именно част от разговор,проведен от Дъмбълдор с една негова шантавееща бивша ученичка,която очевидно бе настояла да се срещне с бившия директор на ‘’Хогуортс’’ в забутана лондонска странноприемница,настоявайки да получи преподавателската длъжност по пророкуване в училището,нехаеща за факта,че Дъмбълдор отдавна вече не е директор,и е един от най-издирваните от смъртожадните магьосници,успяващ засега да избегне с лекота всички техни клопки и капани..
-Това е интригуващо...-Волдемор се замисли за секунда дали да не изпрати свои хора в странноприемницата,за да проверят дали Дъмбълдор все още се намира там,но бързо се отказа от тази мисъл,знаейки че другият магьосник никога не би си позволил да рискува да го уловят,задържал се на едно и също място за повече от няколко часа.
Каква ли причина бе имал Дъмбълдор да се срещне с някаква откачалка,която навярно не можеше да му бъде полезна с абсолютно нищо?
-Тя е пророк,господарю...-каза тихо Снейп,когато Волдемор му зададе този въпрос на глас и Лорда усети как интереса му се повишава значително след това уточнение.Истинските пророци във Великобритания бяха изключително малко и бяха побързали да се укрият веднага,след като Черния ред бе влязъл в сила,уплашени,че Волдемор би ги издирил и би ги принудил да му помагат,възползващ се от дарбите и способностите им.За няколко мига Волдемор си спомни неволно за Мейлин Дъмбълдор,тази,която бе направила най-важното пророчество в живота му,пророчество,на което обстоятелствата бяха попречили да се сбъдне докрай и в негова полза.Симс не бе застанала на Тъмната страна,не бе подкрепила баща си във възгледите му,тя бе загинала,но той вече бе постигнал желаното,бе станал най-могъщият Черен магьосник на времето си и щеше да продължи да се издига,независимо от убийството й и загубата на един от хоркруксите си...
Значи Дъмбълдор навярно бе открил по някакъв начин,че шантавата магъосница е и жена пророк...
Щеше ли да се опита да я привлече към Ордена,щеше ли да се опита да използва дарбата й срещу Черния ред и самият Волдемор?
-Тя направи пророчество,което си мисля,че трябва да чуете...-продължи Снейп,припомняйки си транса,в който напълно неочаквано бе изпаднала Сибила Трелони насред разговора за положителните и отрицателните страни на пророкуването,който бе водила с Дъмбълдор в странноприемницата.-Не можах да чуя цялото,защото бях заловен да подслушвам от мъгълските пазители на реда,охраняващи мястото,и бях изхвърлен от странноприемницата в мига,в който бях забелязан,но мисля,че чух най-важното...
Волдемор се вгледа в него,премисляйки дали да го накаже затова,че е позволил да му се случи нещо подобно,но любопитството му да разбере какво е било пророчеството надделя над идеята да размаха магическата си пръчка с целта да поизтезава Снейп.
-За какво ставаше дума в тази част от пророчеството,която си успял да чуеш?
Снейп се поколеба с нерешителност за секунда,преди да впери бръмбаровочерните си очи в своят господар:
-За вас,господарю...
Волдемор успя да запази студеното си изражение,но почувства как се напряга вътрешно от необяснимо безпокойство.Навремето бе повярвал в пророчество,което се бе отнасяло за него и което не се бе сбъднало и ето че сега,след толкова много години,бе изречено второ пророчество,отново касаещо се до него,мисъл,която не му хареса.За какво ли ставаше въпрос в това пророчество и дали Дъмбълдор се бе съгласил да се срещне с жената,за да го чуе,търсейки в него начин да победи своят най-голям враг?Затова ли бе рискувал да се появи в мъгълско населено място,затова ли бе рискувал да бъде видян в най-обикновена,незащитена от нападения странноприемница?
Волдемор се вгледа внимателно в лицето на смъртожадния си,използвайки уменията си в оклумантиката,и видя безпокойството,което проблясна само за миг в очите му,преди Снейп да съумее да го прикрие с обичайната си непроницаемост.
-Повтори ми пророчеството дума по дума,искам да го чуя и да преценя дали си струва да му се обърне внимание или не...
На Снейп никак не му се искаше да рискува да си навлече гнева на господаря си,повтаряйки му думите,които бе чул,но нямаше друг избор и заговори бавно,насилващ се да гледа право в изпълнените с очакване,страховити очи на Лорда:
-Приближава онзи,който притежава силата да победи Черният лорд...
Волдемор трепна едва забележимо и вкопчи пръстите си в облегалките на трона си,а Снейп заби поглед в каменния под,преди да продължи тихо,но ясно:
-...дете на хора,трижди опълчвали се срещу него,родено,когато умира седмия месец...-Снейп замълча за миг,преди да продължи вече много тихо.-Това е всичко,което успях да чуя,господарю..
Волдемор не чу остатъка от казаното от Снейп,той бе прекалено зает да размишлява трескаво,припомняйки си отново и отново думите,които бе чул току-що и които сериозно го бяха притеснили със злокобното си значение...
....приближава онзи,който притежава силата да победи Черния лорд... Какво,Мерлин,означаваше това??Как бе възможно да има някой,който да е в състояние да победи него,най-могъщият,най-страховитият,най-безпощадният??Каква бе тази сила,която би могла да го победи,която би могла да спре триумфа му и сериозно да му навреди??
...дете на хора,трижди опълчвали се срещу него,родено,когато умира седмия месец...
Значи ставаше въпрос за дете,което е било родено в края на юли и Волдемор бе повече от сигурен,че това дете ще е на някой от хората от Светлата страна,хора,които според пророчеството са се изправяли цели три пъти срещу него,успявайки да се измъкнат невредими...
Волдемор стисна зъби в мига,в който се сети кои са тези хора.Лили и Джеймс Потър,мътнородката и магьосника,тези,които бяха верни на Ордена,и които не бе успял да убие,хора,които се бяха изправяли три пъти в схватки със самият него и трите пъти обстоятелствата и късмета им бяха помагали да оживеят и да се измъкнат живи...
Значи тяхното хлапе с нечиста кръв представляваше опасност за него и за всичко,което бе изградил,това дете притежаваше сила,която можеше да го победи,това дете според пророчеството представляваше опасност за него и изграденото от него...
‘’Не и ако го спра...’’-помисли си Волдемор,премисляйки положението от всички страни.’’Не и ако го убия,преди да порасне и да има възможност да използва тази сила...’’
Какво да прави,как да постъпи?
Да повярва ли в пророчеството или да го пренебрегне?
-Искам да видя спомена ти за това,което се е случило,Сивиръс...-каза студено Волдемор и измагьоса един сребрист мислоем,в който Снейп да сложи нужния спомен,за да може господарят му да го види с очите си и да прецени окончателно как да действа.-И освен това...-продължи Волдемор,загледан след няколко мига в спомена,намиращ се вече в мислоема.-Освен това искам да се опиташ да откриеш информация за местожителството на Лили и Джеймс Потър,за да се погрижа да елиминирам опасността още в зародиш....
Волдемор се бе загледал в спомена,ето защо пропусна да забележи внезапното сковаване на тялото на смъртожадния и тревогата,пробляснала в обикновено безизразните,черни очи...
...............
Дишайки тежко,Снейп се облегна на една от стените в къщата си,припомняйки си с ужас това,което се бе случило на последното проведено в Щабквартирата събрание на смъртожадните.Волдемор бе взел съвсем насериозно направеното пророчество и бе изпратил в мъгълската странноприемница смъртожадни,които да се опитат да влязат в дирите и да заловят Дъмбълдор и Сибила Трелони,но напразно,те бяха изчезнали отдавна преди преследвачите им да се появят на мястото,факт,който само засили увереността на Лорда,че трябва да обърне голямо внимание на това пророчество,представляващо явна заплаха за него.Бе разкрил пред своите хора за какво се отнася то и Снейп бе изпаднал във вътрешна паника в мига,в който бе осъзнал,че Волдемор се кани да издири по-възможно най-бързият начин семейство Потър и да убие сина им,за да избегне опасността.Волдемор смяташе,че има само две семейства,за чиито деца можеше да се отнася пророчеството и това бяха семейство Потър и семейство Лонгботъм,които също се бяха изправяли в миналото по стечение на обстоятелствата цели три пъти срещу него,оцелявайки поради някакво странно желание на съдбата.
‘’Той ще убие сина на Лили...’’-мислеше си Снейп,докато Волдемор заповядваше на подчинените си да се сдобият с възможно повече информация и за двете семейства и особено за местожителството им,задача,която Белатрикс Лестранж с готовност пое,тъй като желанието й да си отмъсти на старите си врагове бе прекалено голямо,за да може да го потиска още дълго.Снейп изобщо не се вълнуваше от съдбата на детето и особено от тази на Джеймс Потър,когото продължаваше да мрази все така дълбоко,както и преди,но положението с Лили бе съвсем различно и страха му за нея започна да се увеличава с всеки един ден,тъй като пламъка в очите на Волдемор показваше,че няма да има пощада за семейството на детето,което според пророчеството притежаваше сила,която би могла да го унищожи...
‘’Трябва да направя нещо...трябва да й помогна,трябва да я спася...’’-мислеше си нервно Снейп,докато крачеше напред назад из антрето на къщата си,проклинайки се вътрешно за опасността,в която бе поставил Лили.Не я бе виждал от години,но образа й изникна пред очите му,образа на единствената,която бе обичал и за която би рискувал безразсъдно,ако се наложи.Мътнород или не,Лили бе любовта в живота му и Снейп,въпреки че не му бе лесно,реши да помоли Черният лорд да пощади живота й,живота на тази,с чиято смърт никога не би се примирил...
Тя бе в голяма опасност и той трябваше да я спаси,да я спаси преди да е станало прекалено късно....

..................

‘’Трябва да направя нещо...трябва да я спася,трябва...’’-мислеше си Сивиръс Снейп ден по-късно,докато се оглеждаше,фиксиращ с напрегнати очи мрачният хълм,насред който се намираше.Бе чул нещо,което бе сковало сърцето му в ужас,бе осъзнал,че е допуснал ужасна грешка,и че съвсем необмислено е застрашил живота на онази,която обичаше със цялото си сърце..
Бе издал на Волдемор информация,която щеше да коства живота на Лили Евънс,нещо,с което Сивиръс не бе в състояние да се примири и да понесе..
‘’Не мога да оставя нещата така...не мога да му позволя да я убие,не мога...’’
Как би могъл да го спре,как би могъл да спре Черният лорд?
Имаше един,единствен човек,който можеше да го направи,един единствен магьосник,който би могъл да защити според представите на Снейп Лили,предпазвайки я от надвисналата над нея страшна опасност...
Във въздуха се появи раздвижване,нямащо нищо общо с танцуващият около хълма вятър:в пространството проблесна лъч светлина,който се заби в Снейп,карайки го да падне на колене и да изпусне магическата си пръчка.Снейп си пое дълбоко дъх,взирайки се изплашен в непроницаемото лице на Албус Дъмбълдор,който се бе магипортирал на метри от него,с насочена към гърдите на смъртожадния пръчка:
-Не ме убивайте!-едва ли не извика Снейп,знаейки,че ако Дъмбългор го убие сега,той няма да успее да го предупреди за Лили и плановете на Волдемор относно нея,съпруга и детето й.
-Не съм имал такова намерение..-отговори спокойно Дъмбълдор,изучавайки бледото,напрегнато лице на Снейп.-Е,Сивиръс!Какво ми е предал Лорд Волдемор?
Произнасянето на името накара смъртожадния да се свие на мястото си и да започне да кърши ръце:
-Нищо...нищо не е предал...тук съм по своя воля!
Снейп хапеше устни,наблюдавайки с полуобезумели очи суровото изражение на Дъмбълдор,чиято магическа пръчка все още бе насочена към гърдите на бившият слидеринец:
-Дошъл съм,за да предупредя...не,за да помоля...-гласът на Снейп излизаше като шепот,очите му се стрелкаха неспокойно наоколо,и,забелязал тревогата му,Дъмбълдор размаха пръчката си,правейки няколко магии против подслушване,които ги обгърнаха в невидим ореол.
-За какво може да ме моли един смъртожаден?
Казаното с хладен тон шибна Снейп,но той изстреля думите си,без да мисли за опасността,на която се подлага,срещайки се тайно с Дъмбълдор:в момента той мислеше само и единствено за Лили и не му пукаше особено какви мъчения го очакват,ако някой някога разбереше за този разговор:
-Предсказанието...-страхуваше се толкова много за живота й,че думите излизаха накъсани от устните му.-Пророчеството...Трелони...
-А,да..-каза Дъмбълдор с глас,неиздаващ никакви емоции.Взорът на сините му очи изгаряше Снейп,който заби поглед в краката си,продължавайки нервно да кърши пръсти.-Колко от него предаде на Лорд Волдемор?
‘’Не знаех,че става въпрос за нея,не знаех,ако знаех никога нямаше да повторя това,което чух тогава,никога..’’
-Всичко..всичко което чух...точно заради това..точно по тази причина той смята,че става дума за Лили Евънс!
‘’Изложих живота й на опасност,сега той няма да се откаже,докато не я открие и убие...Лили,съжалявам,съжалявам толкова много..’’
-В пророчеството изобщо не се говори за жена-каза Дъмбълдор,чувствайки против волята си съжаление,примесено с презрение,насочени към съсипаният от чувството за вина смъртожаден.-В него се говори за момче,родено в края на юли...
-Знаете какво имам предвид!Според Лорд Волдемор става дума за сина й,той ще тръгне да я издирва...ще ги убие всичките...
‘’Не бих могъл да понеса Лили да умре,не мога,трябва да я спася,трябва...’’
-Щом Лили значи толкова много за теб,Лорд Волдемор със сигурност ще я пощади,нали?Не можа ли да го помолиш да се смили над майката в замяна на сина?
-Помолих го...-простена Снейп и презрението,проличало си ясно в следващите думи на Дъмбълдор го накара да се свие:
-Отвращаваш ме!Значи ти е все едно дали мъжът й и и детето и ще загинат..
‘’Не ми пука за тях,важно е тя да се спаси и да живее,важна е само Лили,тя трябва да бъде спасена,трябва...’’
-Те нека мрат,нали ти ще получиш каквото искаш,а?
Думите му нанесоха силна болка в сърцето на Снейп,разтваряйки незарасналата му рана:дори и да я спасеше,дори и да оживееше,Лили никога нямаше да бъде в състояние да отвърне на чувствата му,никога...
-Тогава ги скрийте и тримата!-изграчи умолително Снейп.-Някъде..на сигурно.Спасете ги!Моля ви!
-И какво ще ми дадеш в замяна,Сивиръс?
-В..в замяна ли?-повтори Снейп,разкъсвайки се вътрешно за няколко дълги мига.Какво бе готов да пожертва за Лили,за живота й,за безопасността й?
Всичко.
-Всичко.

................

-Какво смятате да предприемете,господарю?-просъска Наджини,почувствала мрачния размисъл,течащ иззад съсредоточеното чело на Волдемор.Бяха изминали няколко кратки дни,откакто нейният господар бе научил за пророчеството и бе поставил задачи на няколко от смъртожадните си да открият местонахождението на двете семейства,чиито деца според него можеха да се считат като потенциална заплаха:внедрените му в ‘’Орденът на феникса’’ шпиони бяха направили всичко по силите си,за да се доберат до нужните му факти и бяха потвърдили със сигурност,че и семейство Потър,и семейство Лонгботъм имат синове,родени в една и съща година,на една и съща дата.
Деца,родени в края на месец юли.Две деца,свързани с пророчеството,две деца,които можеха да застрашат властта му.Едното бе съвсем обикновено и безобидно.Другото криеше сила,която можеше да го унищожи.
Единственото,което трябваше да направи,бе да избере кое от децата да убие,за да се предпази от опасността,кое от тях да премахне,за да е сигурен,че нищо никога не би могло да го победи.
Хари Потър или Невил Лонгботъм?
Кое от двете да избере да унищожи?
Синът на Лили и Джеймс Потър или синът на Алис и Франк Лонгботъм?
Детето с нечистокръвен произход или това с изцяло чиста,магьосническа кръв?
Докато мислеше,Волдемор се сети за дъщеря си,сети се за Симс и най-вече си припомни,че тя бе убита не от Алис Лонгботъм,а от Лили Евънс.Сивиръс Снейп се бе помолил на Лорда да пощади мътнородката,но Волдемор знаеше,че това е неизпълнимо,бе наясно,че навярно не би могъл да се добере до хлапето,ако не убие първо майката,чиито майчински инстинкти щяха навярно да се окажат по-силни от инстинкта й за съхранение и да я тласнат да се опита да защити бебето си,вместо да спаси живота си,предавайки го без съпротива.
Бе решил да даде шанс на убийцата на дъщеря си да живее,ако не се опита да предпази детето си,но щеше да я убие в мига,в който посмее да го защити,защото ако имаше нещо,което Волдемор да мразеше с цялото си сърце и душа,то това бе любовта и особено майчината любов.
Любовта,която никога не бе получил,дал или изпитал.
-Ще убия малкият Потър..-проговори бавно Волдемор,уверен,че съвсем скоро ще изпълни намерението си:бе узнал благодарение на шпионите си,че семейство Потър са защитени от заклинанието ‘’Фиделиус’’,като Пазител на тайната със сигурност бе някой от най-близките им приятели.Бе заповядал на Белатрикс Лестранж да узнае кой точно е този Пазител,и да докладва на господаря си веднага,щом научи нужната информация.
Кой ли бе този техен приятел,на когото с такава наивна доверчивост бяха поверили живота и безопасността си?
Кой бе техният Пазител на Тайната?
Дали не беше родоотстъпника Сириус Блек,най-добрият приятел на Джеймс Потър,този,с когото бяха делили и радости,и скърби,и често се бяха били рамо до рамо срещу враговете си?
Дали не бе върколакът Ремус Лупин?Или може би Пазител на тайната бе нечистокръвният Питър Петигрю?
‘’Скоро ще разбера...’’
И когато разбереше...когато научеше кой е Пазителят,Волдемор щеше да се погрижи да научи местонахождението на Лили и Джеймс Потър и да ги навести възможно най-скоро....
…………………………………

Джеймс Потър се магипортира угрижен в антрето на къщата си,мислейки за предложението,което му бе направил Дъмбълдор преди броени часове.Дочу сладките бебешки звуци,примесени с радостните възклицания на Лили и наподобяващият гърлено кучешко ръмжене смях на Сириус,долитащи откъм всекидневната и се усмихна неволно,почувствал топлината,разляла се в цялото му тяло при мисълта,че след броени мигове ще види детето си,любимата си съпруга и най-добрият си приятел,трима от най-скъпите за него хора на този свят.Подпря се на вратата на всекидневната,и оттласна от съзнанието си мрачните мисли,за да се наслаждади мълчаливо за около минута на гледката,разкрила се пред очите му.
Лили се суетеше около масата,подреждайки я за вечеря,като едновременно с това наблюдаваше сияеща малкият Хари,който се кикотеше весело,летящ на около няколко сантиметра над пода с метлата играчка,подарена му за първия му рожден ден от неговият кръстник.Сириус бе седнал на пода и се усмихваше широко на момченцето,готов да го улови в случай,че то се изтърси от метлата,загубило равновесие.
-Просто не е истина колко много прилича на мен!-засмя се гордо Джеймс,издавайки присъствието си и Сириус се обърна ухилен към него,като едновременно с това посочи с глава Хари,който бе вкопчил здраво малките си пръстчета в дръжката на метлата:
-Има захват на типичен куидичен играч,изобщо няма да се учудя,ако след време го приемат в грифиндорския отбор по куидич и се окаже,че е по-способен и добър търсач от баща си!
-Това,че отдавна не съм играл куидич и съм позагубил тренинг изобщо не означава,че вече не ме бива в играта,Лап!-засмя се Джеймс,доволен да види най-добрият си приятел живнал и дори готов да се шегува:мълчалив и вглъбен в себе си след смъртта на своята любима Симс,Сириус винаги се променяше в присъствието на малкият Хари,когото обожаваше и който въпреки това някак си успяваше да го накара да забрави дори временно мъката и скръбта си,тъй като те бяха дълбоко вкоренени в душата и сърцето на Мародера.Лили и Джеймс добре знаеха колко много е привързан Сириус към Хари,ето защо настояваха той да им гостува колкото се може по-често,надяващи се силно,че ако не тяхната,то поне компанията на зеленоокото бебе ще е достатъчна,за да го избави поне за няколко часа от скръбта му.-Ще останеш ли за вечеря?-попита той,като едновременно с това целуна нежно Лили,която се бе сгушила в ръцете му в мига,в който го бе видяла на прага на всекидневната.Сириус кимна и отново насочи вниманието си към малкият Хари,който издаваше доволни бебешки звуци,летейки с метлата играчка около кръстника си,като при едно некоординирано движение изгуби равновесие и единствено бързите рефлекси на Сириус го спасиха да не се изтърси на пода:
-Хайде,приятелче,време е за хапване!-каза Сириус и взе на ръце детето,което започна да протестира,желаещо отново да яхне метлата и което се успокои веднага,след като мъжът го умиротвори,качвайки го на раменете си и да го понесе към бебешкото му столче.Лили и Джеймс се спогледаха с тъжни усмивки,мислейки си колко добър баща би бил Сириус,ако обстоятелствата се бяха развили малко по-различно,но,знаейки за дълбоките му привързаност,обожание и любов към Симс,те никога след смъртта й не се бяха опитали да го убедят да се опита да се ожени повторно и да създаде семейство,тъй като бяха наясно,че веднъж влюбил се в Симс,той бе живял,щеше да продължи да живее и да умре само и единствено с любовта си към нея,любов,която никоя друга жена нямаше да бъде в състояние да спечели,не и когато сърцето му щеше да пази спомените за неговата Симс до смъртта му...
Вечерята протече спокойно и едновременно с това забавно,тъй като Сириус помоли Лили да му позволи да нахрани Хари с бебешко пюре,нещо,което съвсем не протеше безпроблемно:майката се усмихваше широко всеки път,когато Хари се заинатеше и започнеше да отблъсква с малкото си юмруче лъжицата с ядене,която Сириус се опитваше да пъхне в устата му.Опитите на Сириус да нахрани бебето се увенчаха с неуспех и повечето от пюрето в крайна сметка се озова не в стомахчето на Хари,а по чистата риза на Сириус,който възкликна весело:
-Инатливо човече,не ще и не ще да яде!
-О,ще се изненадаш да видиш колко послушен може да бъде,стига да поиска!-засмя се Лили и взе Хари от Сириус,като започна да говори на бебето си с най-нежният си глас.-Хайде,слънчицето ми,време е да спреш да се инатиш и да се нахраниш както трябва...
Хари се взря в яркозелените й очи и захапа юмруче,колебаейки се дали да спре да си играе,отблъсквайки храната,и вместо това да я изяде,за да зарадва тази красива червенокоса жена,която му се усмихна окуражително,подавайки му нова лъжица,пълна с пюре.В крайна сметка се предаде и се остави на Лили да го нахрани,защото,подобно на Джеймс,Хари не бе в състояние да се инати или да протестира,когато видеше взора на тези нейни дълбоки,пълни с любов и щастие очи...
Вечерята продължи в разговори,в които участваха предимно Сириус и Лили,тъй като Джеймс се хранеше мълчаливо,прекалено вглъбен в някакви свои мисли.Лили забеляза необичайното му мълчание и се поразтревожи,но не му зададе никакви въпроси,решила да го остави сам да й каже каква е причината за държанието му;Сириус,обаче,не бе чак толкова деликатен,ето защо попита направо най-добрият си приятел каква е причината за размисъла му.
-Бях на едно от заседанията на Ордена преди няколко часа...-започна бавно Джеймс след приключването на вечерята,и лицето на Сириус леко се скова:въпреки че храбро бе поемал някои от най-опасните и тежки мисии,възлагани от Дъмбълдор,Сириус не бе присъствал на нито едно от тези заседания след смъртта на Симс,тъй като просто не бе в състояние да гледа погледите,с които го стрелкаха повечето от магьосниците и вещиците от Светлата страна,тези от тях,които го бяха видели да защитава Симс по време на забравимата битка в покрайнините на Лондон и които,без да са наясно за нейният истински характер и за всичко,преживяно от нея,повярвали на писаниците на ‘’Пророчески вести’’,които навремето бяха разкрили истината за произхода й,създавайки й в очите на магьосническото общество съвсем различен от истинският й облик,го смятаха в мислите си за глупак,подвел се на нейните манипулации,но знаейки за любовта му към нея,никога не смееха да го предизвикат,казвайки му в очите какво точно си мислят за Симон.За тези от тях,които не я бяха познавали добре,тя бе дъщерята на Волдемор,бе зло,бе опасност и повечето се чувстваха облекчени,че е мъртва и че не може да им навреди,като се присъедини не към дядо си,а към баща си на Тъмната страна,предлагайки в негова полза магическите си способности и хладния си,стратегически разум.Никой не знаеше какво точно мисли самият Дъмбълдор за смъртта й,тъй като той не бе обсъждал убийството й с никого,не бе казал на глас нито една дума,отнасяща се за внучката му от годината,в която медиите бяха разкрили истинският й произход...
-Според Дъмбълдор в редиците ни са се появили нови предатели,които изнасят информация за Волдемор(Лили пребледня при изричането на името,а в погледа на Сириус пробляснаха напрежение и омраза,предназначена за бащата на съпругата му)и е твърде вероятно смъртожадните да направят опити да се доберат до ценна документация или до данни,които могат да им бъдат от полза за бъдещи нападения...
Джеймс изгледа последователно и Лили,и Сириус,които го слушаха много внимателно,напрегнали се върху столовете си:
-Дъмбълдор е на мнение,че Волдемор ще се опита за пореден път да се добере до някой от поддръжниците на Светлата страна,използвайки вътрешен човек,и този път шансовете да успее са много големи,тъй като все още не е ясно кои са предателите и колко и каква информация е изнесена от Ордена...-каза тихо той.-Предупреди ни отсега нататък да не вярваме на абсолютно никого и посъветва всички,които имат Пазител на тайната,да се уверят в неговата искреност,за да са сигурни,че е надежден,и че никога,при каквито и да е обстоятелства,не би ги предал...
-Не!-прошепна ужасено Лили,разбрала внезапно какво точно има предвид той с тези думи.-Джеймс,не ми казвай,че Дъмбълдор би се усъмнил в Питър,не е възможно да се съмнява в него,Питър е верен,той никога не би...
-Дъмбълдор просто е загрижен за всички,чийто живот е поверен чрез заклинанието Фиделиус в ръцете на някой от техните приятели и иска да е сигурен,че всичко ще бъде наред и че този приятел ще остане лоялен и верен до самия край,Лили..-каза Джеймс и стана от мястото си,за да отиде до нея с цел да я прегърне.-В Ордена не са останали много семейства,чийто Пазител да не е някой от тях,мисля,че единствено ние,Франк и Алис и семейство Лъвгуд имаме пазител,който да не е от семейството..-за миг Джеймс се поколеба дали да продължи.-Пазителите не присъстваха по време на заседанието и Дъмбълдор ни предложи,докато предателите не бъдат открити и елиминирани,той временно да стане нашият Пазител,за да е сигурно,че никое от застрашените от предателство семейства няма да бъде поставено в каквато и да било опасност в случай,че Пазителя им възнамерява да ги предаде на Волдемор...
-Не може да направим това..-запротестира Лили,мислейки си съссвоето нежно и доверчиво сърце колко абсурдна е идеята някой от пазителите да се окаже предател.-Питър е Пазител на нашата тайна от години и никога не ни е дал повод да се съмняваме в него,той е верен изцяло на Светлата страна и никога не би ни предал,никога!
-Не става въпрос за доверие,а за безопасността ни,Лили...Дъмбълдор е най-сигурният човек от Светлата страна и никой,абсолютно никой не би успял да ни открие,ако предадем безопасността си в неговите ръце...
Лили и Джеймс прекараха следващите няколко минути,съветвайки се как да постъпят и в крайна сметка,претегляйки всяко за и против,решиха да не променят Пазителя си,тъй като и двамата имаха силно доверие на Питър Петигрю и мислеха за невъзможна идеята някой смъртожаден да узнае по някакъв начин,че той е наясно с местонахождението им и да се опита да го принуди да ги издаде.
-Не се безпокойте за Питър...-каза уверено Сириус,който забеляза,че тревогата не е изцяло заличена от очите на Джеймс,ето защо реши,че ще е добре да го успокои.-Аз ще поема грижата да се уверя,че Питър няма да се окаже предател,ще го наблюдавам тайно и ще се уверя окончателно дали е надежден,а ако забележа и най-малкото съмнително поведение от негова страна,ще ви кажа веднага,за да смените Пазителя си в случай,че нашият Опаш вече не е толкова сигурен във верността си спрямо приятелите си...
-Но това е ужасно,да шпионираш един от най-добрите си приятели!-Лили никак не хареса тази идея,мислейки си колко оскърбен би останал Питър,ако разбере,че от тяхна страна съществуват недоверие и предпазливост,свързани с него.Сириус я изгледа с дълбокия взор на сивите си очи,и каза твърдо:
-Не и след като го правиш,за да се увериш,че живота на другият ти най-добър приятел и този на семейството му е изцяло в безопасност,Лили,не и тогава...

…………………………………………………………

-Открих дирите му,господарю....-Белатрикс с мъка прикриваше задоволството в гласа си,докато бързаше да предаде добрите новини на Тъмният лорд,горда,че е успяла да изпълни поставената й задача.-Питър Петигрю живее заедно със съпругата си и малкото си момиченце в...
-Провери ли достовереността на информацията,Лестранж?-попита студено Волдемор,прекъсвайки говора й.Белатрикс кимна бързо,следвайки потока на мисълта му:
-Да,господарю...домът на семейство Потър тъне в неизвестност поради приложеното върху него заклинание ‘’Фиделиус’’,техен Пазител на тайната със сигурност е Петигрю,предполагам,че са избрали да се доверят на него заради силната му приятелска връзка с Джеймс Потър...
-Успяла си да откриеш този,който ми бе нужен,този,който ще ми помогне да изпълня намеренията си...-Волдемор й кимна величествено и я инструктира да сформира малка група от смъртожадни,които да се пръснат по дирите на роднините на Питър Петигрю и да отвлекат някои от тях,довеждайки ги принудително в Щабквартирата.-Доведи ми Петигрю жив...ще го накарам да проговори и да ми даде информацията,която ми е нужна,да ми каже всичко,което ми е необходимо...-пръстите му се обвиха около магическата му пръчка и Волдемор се подсмихна,представяйки си изражението на Петигрю,когато започне да го изтезава както физически,така и психически.Той щеше да проговори,щеше да издаде грижливо пазената тайна,щеше да обрече приятелите си на смърт,защото щеше да се пречупи,тъй като Волдемор не се и съмняваше,че някой би могъл да издържи дълго,подложен на измислените от него мъчения..
-Ще ви го доведа,господарю,ще замъкна тук и съпругата му,ще ви ги доведа и двамата!-зарече се Белатрикс,чиято самоувереност бе прекалено голяма и тя бе готова да действа сама,без да си направи труда да прибегне до услугите на някои от другите смъртожадни.-Ще се постарая да ви ги поднеса живи,но ще ги накарам да съжалят,ако се опитат да ми се противопоставят!-пламъчетата на жaждата да измъчва и да причинява болка,появили се в очите на смъртожадната,накараха Волдемор да се усмихне студено в нейна посока,мислейки си колко зла,безчувствена и жестока е подчинената му,все качества,които успяваха да й осигурят мълчаливото му одобрение.
-Доведи ги тук възможно най-скоро,Лестранж..
Белатрикс направи лек поклон и побърза да се магипортира,горейки от желание да изпълни тази нова задача възможно най-бързо...
‘’Време е забавлението да започне...’’

[Dqvolsko^6tastie]

Ето ги и новите глави..

Осемдесет и пета глава


''Изборът е в твоите ръце,Питър Петигрю...решавай дали ще проговориш,спасявайки семейството си или ще мълчиш,обричайки ги глупаво на смърт...''-Волдемор към Питър Петигрю


Белатрикс се справи с лекота със защитите,обграждащи дома на семейство Петигрю и сбърчи нос с отвращение,припомняйки си къде точно се намира.
Мъгълски квартал.Място,населявано от боклуците,които ненавиждаше най-много,от хората с нечиста кръв,които бяха недостойни да съществуват и които щяха да бъдат изтребени и унищожени веднага,след като нейният любим господар започнеше да крои по-мащабни планове за премахването им.
Тъмният лорд...
Белатрикс се усмихна блажено при мисълта за него,докато обикаляше из тъмният,празен апартамент,очаквайки времето,когато Питър и Лиз Петигрю щяха да се завърнат от мъгълската болница в която работеха,за да попаднат право в нетърпеливите й да ги нарани ръце:докато чакаше си припомняше някои важни моменти от живота си.Спомни си деня,в който бе видяла за първи път лицето на Онзи,който не бива да се назовава,спомни си емоциите,които изпита,срещайки студения поглед на безчувствените сиви очи,спомни си нетърпението и ожесточението,с които се бореше да се издигне възможно най-високо в йерархията на смъртожадните,копнеейки да си спечели одобрението и благоволението на господаря си.
Бе успяла.На двадесет и две години,Белатрикс бе по-жестока и безмилостна от когато и да било;бескрупулна и неумолима,тя бе една от най-способните дуелисти сред смъртожадните,най-бруталната и жестока жена сред тези,които служеха на Тъмната страна,тя не бе нито покорна съпруга,нито добра майка,тя бе убийца без съвест и нежни чувства,чиято главна цел бе свързана единствено с това един ден да се превърне в дясната ръка на Черният лорд,показвайки му отново и отново лоялността и безкраничната си преданост към него.
‘’Сега,когато хлапето вече го няма,той ще ме забележи,ще разбере колко много означава за мен,ще осъзнае,че няма по-предан и обожаващ го поддръжник..’’-мислеше си тържествуващо Белатрикс,припомняйки си какъв удар бе представлявала за господаря й смъртта на Симон:Белатрикс винаги бе таяла жестока омраза към ‘’хлапето’’,което бе представлявало ‘’ахилесова пета’’ в мислите на Черният лорд,винаги бе копняла да премери сили със Симон и да я унищожи,но не бе посмяла да я нарани в миналото,тъй като тогава бе наясно какво би я сполетяло,ако някой се бе досетил за намеренията й или не бе устояла на изкушението й бе наранила момичето не къде да е,а там,където не би могла да заличи лесно следите от действията си.Малката бе живяла в Щабквартирата на смъртожадните и й бе угаждано във всичко,Лорда я бе държал близо до себе си поради причини,които разяждащата се от ревност Белатрикс не бе успяла да разбере,никога не я бе проклел или наказал прекалено жестоко за всичките й предателства спрямо него.Бе я изпратил да учи в училище за черна магия,от което неблагодарницата бе избягала,навличайки си яростта му и така й не бе осъзнал,че тя никога няма да му е така вярна,както бе Белатрикс,че няма да заприлича на него,въпреки че кръвта му тече и в нейните жили..
Симон бе умряла по време на битка,правейки по този начин смъртожадната невероятно щастлива:сега,когато грифиндорката я нямаше,нищо не бе в състояние да попречи на Белатрикс един ден да заеме нейното място до Черният лорд,абсолютно нищо нямаше да я спре да постигне намеренията си да му се хареса възможно най-много.
Белатрикс се подсмихна при мисълта,че мразената от нея Симс бе умряла,покосена от смъртоносното проклятие не на кого да е,а точно на на Лили Потър,но в следващият миг на лицето й се изписа яростна гримаса,когато си припомни,че мътнородката все още бе жива и невредима:бе изминала повече от година от онзи дуел,по време на който се бе дуелирала с двамата Потър,и още помнеше унизителният спомен за това как Лорда я бе наказал поради факта,че не бе успяла да ги убие,спомен,който изгаряше отвътре смъртожадната и подсилваше жаждата й за отмъщение.
Бе търсила семейство Потър през тази една година,бе се опитвала да попадне на дирите им,за да ги изтреби,да ги убие по възможно най-мъчителният начин,но не бе успяла;по онова време никой от смъртожадните не знаеше кой е Пазителят на тайната на Лили и Джеймс Потър,никой не бе наясно къде точно се укриват,а в Ордена тогава нямаше предатели,които да ги издадат или да се оставят да бъдат подкупени,за да изрекат каквато и да било важна информация.
И ето че бе дошъл момент,в който любимият й господар се бе заинтересовал повече отвсякога за местонахождението им-причината за което бе свързана с някакво пророчество,което Белатрикс не бе чувала и което бе направило силно впечатление на Лорда.Той й бе възложил да открие на всяка цена кой е Пазителят им и Белатрикс с готовност бе приела тази тежка задача,знаейки,че ще бъде подобаващо възнаградена,ако му поднесе нужната му информация:бе й отнело седмици да събере верни сведения и факти,да провери възможностите,да стесни кръга на ‘’заподозрени’’ до минимум и да търси на правилните места.Бе предполагала,че тайната за местонахождението на семейство Потър ще бъде крита от някой от най-близките им и доверени приятели,някой,в чиято преданост никога не биха се усъмнили,някой,на когото с готовност бяха поверили живота си,вярвайки му.Грифиндорци бяха прекалено доверчиви,ценяха приятелството изключително много и навярно и през ум не би им минало,че е възможно човекът,на когото са се доверили,един ден да им измени..
Със сигурност се знаеше,че имат Пазител,но кой им бе толкова близък,че да разчитат до такава степен на него,кой от приближените им бе свързан с тях по такъв начин,че да изпълнява тази опасна роля?
Бе използвала целите си находчивост и разум,за да разбере по един или друг начин това,което й бе нужно,и бе успяла,изумена накрая от това,което бе научила:бе си мислила,че Сириус Блек ще се окаже Пазителят,тъй като отдавна знаеше колко близки приятели са противният й родоотстъпен братовчед и Джеймс Потър,но се бе убедила,че е мислила погрешно,съвсем погрешно,и че Пазителят всъщност е човек,когото никога не би си представила точно в тази роля..
Питър Петигрю.Питър Петигрю бе Пазителят на тайната на Лили и Джеймс Потър.
Обикаляйки небрежно апартамента му,Белатрикс се спря за няколко минути в боядисаната в ярки цветове бебешка стая,оглеждайки с подигравателна усмивка мъгълските плюшени играчки,празната люлка и детските тапети,покриващи стените.Лили и Джеймс Потър бяха избрали за свой Пазител на тайната Питър,един от най-добрите училищни приятели на Джеймс Потър.Белатрикс нямаше кой знае колко ярки спомени за него,помнеше го като слабо русокосо момче,мъкнещо се постоянно с глупавият й братовчед и компанията му,помнеше го и като нечистокръвен,който не бе заслужил с нищо вниманието или интереса й през ученическите й години и тези на настъпването на Черният ред.
Защо Лили и Джеймс Потър се бяха спрели на него,а не Сириус Блек за Пазител на тайната им?
Дали причината не се коренеше в това,че Петигрю бе избрал да потъне със семейството си в мъгълския свят,че живееше като мъгъл и дирите му биха били много по-трудно откриваеми за смъртожадните,издирващи Пазители на семейства от Ордена?
Или може би защото доверието им в него бе непоколебимо,защото вярваха,че по-скоро би умрял,отколкото да ги предаде,защото навярно Петигрю им бе по-близък,отколкото Блек?
‘’Ще си изпееш всичко,Петигрю..’’-закани му се наум Белатрикс,прокарвайки пръсти с плашещ маникюр по повърхността на люлката:след като се бе разбрало със сигурност кой знае местожителството на семейство Потър,няколко специално подбрани от нея смъртожадни бяха влезли в дирите на най-близките кръвни роднини на грифиндореца сравнително,при това сравнително лесно.Бяха издирили от чужбина родителите и братята му,хората,които Питър се бе опитал да укрие възможно най-далеч от Великобритания и за съвсем кратко време ги бяха отвели в Щабквартирата на смъртожадните,готови да ги изтезават пред него,ако той откаже да издаде тайната на семейство Потър независимо от всички мъчения,на които предстоеше да бъде подложен.
’’Ще минеш през самият ад,но ще ни дадеш това,което искаме....след което,разбира се,ще умреш,защото това е цената,която всеки предател трябва да плати…’’
Дочу бравата на входната врата да щраква и се подсмихна,присвивайки очи в мрака.Семейство Петигрю се прибираха след поредната половин вечер,прекарана в болницата,копнеещи навярно да си отпочинат и да поспят,без да имат ни най-малка представа за това,което дебне в жилището им.
Бе време да се позабавлява,мисъл,която предизвика зловеща усмивка върху лицето на Белатрикс Лестранж..

............

Питър и Лиз,изкарали едно от многобройните си вечерни дежурства,се прибраха изтощени в апартамента си:умората ги бе обзела до такава степен,че и двамата забравиха да направят нормалните магии за разкриване на присъствие,чрез които обикновено проверяваха дали в жилището им има някой,който не би трябвало да е там:макар че живееха от години в мъгълския свят,те никога не забравяха колко внимателни и бдителни трябва да бъдат и не се разделяха с магическите си пръчки където и да отидеха,тъй като бяха наясно,че никога не са безопасност,не и докато Черният ред все още съществува..
-Няма я едва от няколко дни,а вече ми липсва..-каза с усмивка Лиз,докато окачаше палтото си в тъмното антре,без да знае,че със съпругът й се намират в опасна близост до смъртожадна,изгаряща от желание да ги нарани,без да знаят,че никога повече няма да се върнат в болницата и да вършат обичайните си задължения.
Лиз говореше за дъщеричката си,за малката Паола,която се бе родила преди четиринадесет месеца и която често биваше оставяна на грижите на родителите на майка си,понеже и тя и Питър бяха прекалено заети с работата си и не можеха да отделят на детето си толкова време,колкото им се искаше.
-Скоро Паола отново ще бъде при нас и ще имаме цялото време на света за нея..-обеща й нежно Питър и се наведе,за да целуне челото й:Мародерът бе получил особено изгодно предложение за повишение в работата си,повишение,то щеше да му осигури значително заплащане и повече свободно време,което да може да прекарва със семейството си,нещо,което бе от изключително значение за Питър.
-Обичам те..-каза му Лиз,притискайки се за миг до него и Питър погали косите й,без ни най-малко да подозира какво е на път да им се случи след броени минути.
Лиз се насочи към кухнята,за да приготви набързо някаква вечеря,а Питър притвори очи,мислейки си за всички неща,които двамата бяха успели да постигнат през изминалите няколко години.
Бяха създали семейство,бяха успели да се впишат сполучливо в мъгълският свят,да се сдобият с прекрасна дъщеричка,да живеят що-годе нормално,далеч от взора на смъртожадните.Макар и привикнал да води живот на мъгъл,Питър никога не забравяше за приятелите си и с готовност даваше приноса си за Ордена,помагайки на членовете му с каквото може,защото те бяха част от неговото семейство,бяха готови във всеки един труден момент да му помогнат в замяна и да го подкрепят,нещо,което бе много важно за него.
Унесен в мислите си,Питър подскочи,дочул силен,пронизващ костите смях откъм кухнята,последван от изплашеният писък на Лиз,примесен със силен трясък.Чу експлозия,тялото на съпругата му бе изхвърлено от помещението,стоварвайки се тежко насред антрето,отрупано сега с отломки и парчета стъкла...
-ЛИЗ!!!-изкрещя Питър,спускайки се към нея,докато непознатият,вледеняващ смях продължаваше да ехти някъде наблизо,отекващ зловещо в тъмнината.
-Експелиармус!-ленив глас изрече заклинанието и магическите пръчки на Питър и Лиз се извисиха във въздуха,кацайки в нечия ръка.
-Здравей,Питър...-прошепна развеселен гласа,който се стори някак си познат на Мародера.-Ето,че отново се срещаме...
-КОЯ СИ ТИ??-изкрещя Питър,който,коленичил на пода в антрето,бе притиснал здраво към себе си тялото на изпадналата в безсъзнание Лиз.-КАКВО Й НАПРАВИ,ВЕЩИЦЕ???
-Направих й това,което ще се молиш да не те сполети в случай,че не дадеш на господаря ми това,което иска от теб...
Проблясна лъч светлина която заслепи за миг Питър,преди да се забие в него,и секунди преди да припадне от острата болка,изкарала му въздуха,Мародерът успя да разпознае гласа на тази,която бе успяла да ги изненада изневиделица,обезоръжавайки ги успешно.
Белатрикс Лестранж.
......................

Изплашени скимтения и истерични хълцания пробиха мъглата,нахлула в главата му,карайки замаяните му очи да се отворят с нежелание.Отнеха му няколко дълги секунди,за да се върне окончателно в съзнание и Питър простена,почувствал плъзналата в него болка,която сякаш гореше вътрешностите му,опитвайки се да ги стопи.Болеше,болеше толкова много,че Мародерът не бе в състояние дори да се надигне от студеният каменен под,където бе проснато тялото му.Не знаеше къде се намира.Не знаеше откъде идват плача и писъците,все още бе прекалено дезоориентиран,за да разбере каквото и да било,да го проумее,да изпадне в паника.
Намираше се насред огромна зала от каменен интериор,зала без прозорци и каквито и да било мебели,зала,в която се рееха няколко змиеподобни свещи,разпръскващи мъглива светлина;пред него бе застанала нечия фигура,забулена в черно,чиято магическа пръчка бе насочена към гърдите му,упражнявайки върху тялото му някакво изключително болезнено проклятие,а няколко метра зад нея се намираха други хора,чиито лица не бе в състояние да види заради обгърналият ги полумрак.
Този,който го измъчваше,пристъпи леко напред,очевидно наслаждаващ се на хриповете на проснатият на пода Питър и на безуспешните му усилия да нормализира дишането си.Фигурата попадна в светлината на една от свещите и Мародерът почувства как настръхва целият,разпознал по усет и инстинкт смъртожадната,чието лице се криеше иззад зловеща на вид,скелетоподобна маска.
Белатрикс.Отново Белатрикс.
-Успя ли да се върнеш в съзнание,Питър?-изчурулика жената подигравателно,усилвайки вълните на болка,които му причиняваше чрез проклятието.Питър трябваше да положи невероятни усилия и да впрегне целият си самоконтрол,за да не изкрещи.-Боли те,нали?-очите й блестяха иззад маската й и тя се забавляваше,гледайки изписалата се по лицето му агония.-Тази болка е само началото,тя е нищо в сравнение с това,което ти предстои...
-ОСТАВИ ГО НАМИРА!!-изпищя разплакан,полуистеричен глас,който Питър с ужас разпозна като този на съпругата си.Лиз бе тук,смъртожадните бяха уловили нея заедно с него,и в сърцето му се породи нечовешки страх,предизвикат от мисълта за огромната опасност,в която се намираше тя.-СПРИ ДА ГО ИЗТЕЗАВАШ,МАХНИ СЕ ОТ НЕГО!!!
Питър дочу звук от боричкане,последван от силен удар,който навярно бе предназначен за Лиз,но не можеше да твърди със сигурност,тъй като виковете й долитаха откъм неосветената част на залата.Чу как Лиз изплака,навярно от болка,и изкрещя извън себе си,опитвайки се да се изправи на крака:
-НЕ Я ДОКОСВАЙТЕ!!!
Подигравателният смях на смъртожадните,слели се със сенките,увеличи страха и яростта му,но Питър не успя да събере сили да изкрещи отново,защото болката в тялото му стана нетърпима,изтръгвайки дъха от гърдите му за няколко ужасни секунди.
-От теб зависи дали ще я умилостивим с бърза или бавна смърт,Петигрю...-уведоми го с безчувствен глас Белатрикс,тържествуваща да го гледа толкова слаб и безпомощен.-Само и единствено от теб...
-Какво искате от нас??-прошепна Питър,дишащ едва едва.Проклятието с което бе покосен нямаше да го убие,но бе приложено така,че да го обезсили във възможно най-голяма степен.
Бяха ги уловили.Намираха се в ръцете на убийци,на хора,които явно преследваха някаква определена цел,щом все още ги държаха живи.Смъртожадните искаха нещо,Питър не се и съмняваше в това,и почувства как страха в него се засили,сливайки се с болката.Бе безпомощен,бе лишен от магическата си пръчка и не можеше да направи опит да се измъкне.Не бе в състояние да направи абсолютно нищо,за да помогне на себе си и на Лиз,чийто силен плач достигаше до съзнанието му,смразявайки го.
-Достатъчно!-в залата се разнесе друг глас,леденостуден и лишен от каквито и да било чувства,глас,който Питър не бе чувал никога през живота си и който го смрази,карайки го за миг да забрави за изгарящата го болка,глас,който накара смеха на смъртожадните да секне мигновено,и Белатрикс да прекъсне неохотно проклятието,с което бе изтезавала Питър през последните няколко минути.Болката във вътрешностите му позаглъхна и Питър успя да се изправи на треперещите си крака,мислейки трескаво как да постъпи,как да измъкне Лиз от това проклето място,как да избягат заедно,разкъсвайки заобграждащия ги кръг смъртожадни.
-Господарю..-прошепна Белатрикс,заслушана в тихите,приближаващи се стъпки.Дочул тази дума,Питър осъзна срещу кого му предстои да се изправи и лицето му пребледня мъртвешки в мига,в който от тъмнината изплуваха нечии неясни очертания,приближаващи се към него.Допреди малко изгарящи от болка,сега вътрешностите му се смразиха,всеки един негов мускул се напрегна в отчаян опит да изтласка от тялото му парализиралият го страх,но напълно безуспешно.
Лорд Волдемор се изправи пред Питър,осветен изцяло от реещите се над главите им свещи и се подсмихна,когато видя широко разтворените от страха черни очи на Мародера и капчиците пот,появили се на пребледнялото му чело.
-Здравей,Питър Петигрю..-проговори,влагайки съскащи нотки в гласа си Волдемор,докато оглеждаше с непроницаемо изражение Питър,който,скован от ужас,не бе в състояние да отмести очи от него:Волдемор бе висок и величествен,около раменете му се бе увила чудовищна змия с люспеста глава,почиваща си върху рамото на Онзи,който не бива да се назовава,лицето му поради някаква причина бе обезобразено,наподобяващо по-скоро змийски,а не човешки лик,нещо,което още повече усилваше страха,изпитван от онези,приковани от погледа на тъмните му,лишени от емоции очи.Лордът дори не си бе направил труд да прикрие лицето си и Питър потрепери,когато видя колко ужасяващо изглежда то,лице,което,видяно веднъж,никога не би могло да бъде забравено.
Змийско лице.
Волдемор нямаше намерение да губи време,наслаждавайки се на страха,който бе предизвикал в жертвата си:пред него се намираше този,който знаеше местонахождението на Лили и Джеймс Потър и Лорда нямаше да се спре пред нищо,докато не разбере тайната,докато не ги открие и унищожи,докато не се убеди,че Хари Потър не би представлявал повече никаква опасност за него.
Той вярваше в чутото от Сивиръс Снейп пророчество.Синът на семейство Потър бе потенциална заплаха и трябваше да бъде убит,убит дълго преди да е имал време да развие каквито и да било магьоснически способности.Щяха да умрат и родителите му,Лили и Джеймс Потър,които се бяха опълчвали срещу него цели три пъти,спасявайки се на косъм от смъртта;бе време да им покаже,че никой никога не успява да се измъкне жив,не и след като лорд Волдемор си е наумил да отнеме живота му.
-Ще бъда кратък,Питър Петигрю..-заговори отново Волдемор със смъртоносен глас,предвиден да изплаши още повече Мародера.-Ти знаеш нещо,което имам нужда да науча,знаеш информация,която е време да споделиш...
Тайна?В този момент Питър си нямаше и най-малка представа за какво точно става въпрос,но бе обзет от лоши предчувствия.Червените очи на Волдемор го наблюдаваха,без да мигат:
-Ти си Пазител на тайната на Лили и Джеймс Потър..-прошепна Волдемор и подобието на устни върху лицето му се изкри в жестока усмивка,когато видя паниката,изписала се в очите на Питър.Осъзнал защо е бил нападнал и доведен при Черният Лорд,Питър пребледня дори още повече,и тялото му се разтресе неудържимо...
Бяха го оставили жив,защото им бе нужен,трябваше им,за да им предаде информацията,която бе съхранявал няколко години,трябваше им,за да научат от него къде точно се укриват Лили и Джеймс..
Лили и Джеймс,Лили и Джеймс...най-добрите приятели,които бе имал,най-смелите,най-преданите,сладката,борбена Лили,смелият,доказал се в битки и дуели Джеймс...
Той ги обичаше,той бе готов да умре за тях,ако му се наложеше.Той щеше да умре,да изтърпи цялата болка на света,но нямаше да ги издаде,нямаше да разкрие местонахождението им,нямаше,никога..
Волдемор го наблюдаваше внимателно,изучавайки емоциите,изписващи се по лицето на Питър Петигрю.
Какъв човек бе той и колко болка би могъл да понесе,преди да се пречупи и проговори?Очите му,макар и изплашени в този момент показваха на Волдемор,че Мародерът няма да издаде приятелите си,че по-скоро би умрял,отколкото да ги предаде,но щеше ли да бъде Петигрю достатъчно силен,за да издържи до края на това,което му предстоеше да види и почувства?
Щеше ли да ги издаде след няколко минути или часа,изпълнени със писъци и болка или щеше да предпочете въпреки всичко да умре,отнасяйки тайната със себе си?
Волдемор не се и съмняваше,че рано или късно Питър Петигрю ще направи първото,нямаше място за съмнение,той щеше да се погрижи Пазителят да му каже всичко,абсолютно всичко..
-Трябва да науча тази тайна,Петигрю...преследвам семейство Потър от доста време и сега,когато знам,че ти си ключът към тях,няма да спра,докато не науча това,което искам..наясно си какво те очаква,ако откажеш да ги предадеш...ще умреш,а с теб ще умрат и най-близките ти хора...
Лиз и Паола...
Кръвта за пореден път се отдръпна от лицето на Питър и той почувства че сърцето му е забързало ритъма си от страха и паниката,пулсиращи в тялото му.Намираше се в ужасно положение от което като че ли нямаше изход.Смъртожадните държаха семейството му в ръцете си и щяха да ги убият,ако той решеше да премълчи;от друга страна,ако предадеше Лили и Джеймс щеше да умре,смазан от бремето на огромната вина,щеше да умре с цялото си семейство в мига,в който проговори...
Какво щеше да прави??
Как трябваше да постъпи,как??
-Проговориш ли,ще ти подаря живота,семейството ти също ще живее...-Волдемор не обърна внимание на недоволният тих протест,издаден от Белатрикс Лестранж.-Изборът е в твоите ръце,Питър Петигрю...решавай дали ще проговориш,спасявайки семейството си или ще си мълчиш,обричайки ги по този начин на бавна,мъчителна смърт..
Питър искаше да умре,да умре още в този миг;изправен през такъв жесток избор,Мародерът копнееше да се случи нещо и да падне мъртъв преди да му се е наложило да каже каквото и да било,преди да се е наложило да гледа как любимите му хора умират,изпреварвайки го със смъртта си.Животът на семейството му и на най-добрите му приятели бе в ръцете му,бе отговорен за съдбите на няколко души,които зависеха от следващите му думи...
Не можеше да направи подобен избор,не можеше да предаде Лили и Джеймс,не можеше да изговори думите,които щяха да подпишат смъртната им присъда..
-Не..-каза най-накрая той,поемайки си дълбоко дъх,насилил се да не отмества поглед от страшните сивочервеникави очи на Волдемор.-Няма да предам Лили и Джеймс,никога няма да проговоря,никога!!
-Добре тогава..-Волдемор не изглеждаше нито вбесен,нито разочарован,Питър не можеше да прочете нито една емоция по лицето му но почувства,че скоро ще се случи нещо страшно,нещо непоправимо.-Значи ще действаме по трудният начин...
Белатрикс се изкиска и застана от дясната страна на господарят си,срещайки изпълнения със страх и омраза поглед на Питър,който отмести очи към Волдемор в мига,в който Лорда насочи лениво магическата си пръчка към гърдите му:
-Круцио!
Болката обхвана Питър,тя се заби в тялото му със страшна сила,събаряйки го на пода,болка,която изпълваше цялото му тяло,карайки го да се чувства така,сякаш органите му се разкъсват един по един.Писъците на Лиз се сливаха с неговите собствени,тялото му се мяташе като риба на сухо в краката на Волдемор,Питър крещеше агонизиращо,неспособен да се овладее.Проклятието рязко бе прекъснато и Питър с мъка си пое дъх,опитвайки се безуспешно да се надигне.
-Следващият път ще бъде много по-силно и болезнено..-предупреди го Волдемор,наблюдавайки безизразно усилията на Питър да се изправи на треперещите си крака.-Следващият път ще изпонакъсам вътрешностите ти,Петигрю,ще напълня стомаха ти с кръв,ще изпоначупя крайниците ти...можеш да си спестиш всичко това...можеш да ми спестиш усилията да те изтезавам...издай ми тайната,Петигрю...издай я и се спаси от предстоящите болка и страдание...
-Никога!-изхъхри Питър,готов да умре в агонизиращи гърчове,вместо да издаде най-добрият си приятел и неговата съпруга.Очите на Волдемор се присвиха:
-Добре тогава...
-НЕ!!!-запищя Лиз веднага,щом непростимото проклятие се заби за втори път в съпруга й,стоварвайки тялото му на пода;младата жена се задърпа ожесточено в ръцете на държащия я смъртожаден,опитвайки се да се откопчи от желязната му хватка и да изтича до Питър,за да го защити с тялото си.-НЕ МУ ПРИЧИНЯВАЙТЕ ТОВА,УМОЛЯВАМ ВИ,НЕДЕЙТЕ,ОСТАВЕТЕ ГО,ОСТАВЕТЕ ГО НАМИРА!!!
Писъците й ехтяха в каменната зала,примесвайки се повторно с тези,надавани от собственият й съпруг.Волдемор,чиито очи бяха приковани в гърчещият се Питър,махна отегчено с длан,давайки някаква безгласна заповед на държащият Лиз смъртожаден:мъжът удари лицето й с цялата сила на опакото на едната си длан,разбивайки за секунди носа й,удар,болката от който накара жената да изпадне в полубезсъзнание,прекъсвайки рязко писъците й.
Волдемор прекъсна проклятието и Питър изстена,проснат по гръб на пода:този път болката,която го бе прорязала вътрешно,бе петорно по-силна от първият път,този път тя не бе изчезнала след приключването на проклятието и Питър чувстваше,че има няколко счупени ребра,усещаше жестоки пристъпи на физическа болка в тялото си,чувстваше как,ако бъде подложен за трети път на това едва ли щеше да бъде в състояние да се движи или да се изправи прав..
-Изтезафай ме колкото си ифкаш,Волдемор...-болеше го толкова силно,че болката притъпи чувството за страх.При един от гърчовете си Питър бе забил лице в камъните,образуващи пода и бе счупил носа си,затова сега говореше леко завалено,с уста,пълнеща се с топла,стичаща се от лицето му кръв.-Няфа да профоворя,няма да фи издам...-Питър изплю кръвта в краката на Волдемор,опитващ се отчаяно да остане в съзнание и да фокусира взора си.-Сфе изтърфя всифко,фсяка болка,но няма да пФогофоря,няма да ги фредам...
-Ще видим..-гласът на Лорда бе по-студен от атмосферата,плъзнала наоколо,толкова студен,че Питър почти си представи как може да почувства студа,лъхащ от този глас,от гласа на бащата на Симс,от този,който бе виновен за всичките им страдания и страхове.-Круцио!
За трети път смъртоносното проклятие удари Питър,изкарвайки въздуха от дробовете му,за трети път се заби в него,по-силно от първите два пъти,по-нетърпимо,по-болезнено от всичко,което някога бе преживявал.Питър крещеше,чувствайки как тъканите му се късат,крещеше,гърчейки се на пода в локви от собствената си кръв,крещеше,докато болката секна дъха му и го накара да започне да се гърчи безмълвно,неспособен да се противопостави на разяждащата го агония...
Успя да отвори очи за един кратък миг,впивайки ги в тези на Лорда,изпращайки му безгласно послание...
Няма да ги издам,няма,няма,НЯМА!!!!!
Волдемор промени движението на магическата си пръчка и тялото на Питър прелетя във въздуха,забивайки се в една от змиеподобните колони,представляващи единствената украса на каменната зала.Главата му се удари силно в камъка и последното нещо,което Мародера чу,преди да изпадне в безсъзнание,бе жестокият,див смях на Белатрикс,смях,несъдържащ нищо човечно в себе си.
Събуди се,Петигрю,не съм приключил с теб..
Гласът на Волдемор отекна някъде наблизо и миг по-късно Питър бе върнат отново в съзнание,разбуден от нечовешката болка,която сякаш обхващаше всеки сантиметър от тялото му,болка,пулсираща нетърпимо в главата му,в крайниците му и във вътрешностите му.Не знаеше колко време бе прекарал в безсъзнание,не знаеше колко още ще живее,но знаеше,че трябва да издържи тази болка,трябваше да я издържи до края,трябваше да запази разсъдъка си,мислейки всеки един миг за Лили и Джеймс,за тяхната безопасност,за това,което щеше да им причини Волдемор,ако ги откриеше благодарение на него..
-Готов ли си да ми издадеш тайната,Пазителю?-магическата пръчка на Волдемор се насочи за пореден път към Питър и той осъзна,че нищо не е приключило и че няма да му бъде позволено да умре,не и преди да му каже това,което щеше да обрече приятелите му на смърт.
-Пфетпочитам да умфа...-изфъфли с пълна с кръв уста Питър,чакайки поредната доза болка.
Тя не закъсня.
Волдемор продължи да изтезава Питър чрез всякакви проклятия,изтощавайки и разкъсвайки тялото му бавно,но сигурно:той знаеше докъде точно да стига,знаеше как да му причинява болка,без да рискува да прекали и впоследствие на действията му заложника му да изгуби разсъдъка си и да стане безполезен,знаеше как да действа,чакайки търпеливо мига,в който Петигрю най-после щеше да се предаде..
Този миг обаче не настъпи;макар и изпонатрошен,окървавен и насинен,Питър все още се държеше,все още не проговаряше,все още пазеше тайната на Лили и Джеймс,успявайки по някакъв начин да издържи и на най-силната болка,без да й се предаде и да ги издаде..
Волдемор го наблюдаваше как хъхри,гърчи се или стене,как стиска зъби в опит да не заплаче от агонията,обзела тялото му,как лежи в кръвта си,прекалено слаб за да се изправи,как трепери и как се тресе,и търпението му започна да се изчерпва.Лили и Джеймс Потър трябваше да бъдат открити,Хари Джеймс Потър трябваше да умре,Волдемор нямаше да се спре през нищо,щеше да пречупи упоритостта на Петигрю,независимо от това как щеше да го направи...
Имаше и друг начин,освен физическата болка,която очевидно не бе достатъчна,за да го накара да проговори,начин,по който можеше да го накара да проговори,много по-надежден и болезнен начин....
Начин,който бе време да използва.
Волдемор махна с длан и около него в полукръг застанаха неколцина смъртожадни,държащи в ръцете си сковани от страх или дърпащи се безуспешно фигури-смъртожадният,който бе държал Лиз през цялото време и я бе удрял винаги,когато тя нададеше писък,втренчила очи в гърчещото се тяло на съпруга си,я предаде в ръцете на Белатрикс,която заби магическата си пръчка в нежната шия на Лиз,просъсквайки й:
-Издай още един звук и ще убия мъжа ти в мига,в който си отвориш устата!
По лицето на Лиз се стечаха сълзи,смесващи се с течащата от носа й кръв,но заплахата на Белатрикс постигна желаният ефект и Лиз замръзна в ръцете й,с плуващи в сълзи очи,приковани в едва дишащият Питър...
-Познаваш ли тези хора,Петигрю?-попита,съскайки Волдемор,и въпросът му парализира от лошо предчувствие Питър още преди Мародера да е успял да види за кого става въпрос:Питър изплю поредната кръв,стекла се от носа му в устата му,и с мъка надигна глава,оглеждайки паникьосаните и изплашени хора,мятащи се в ръцете на смъртожадните,застанали от двете страни на Тъмният лорд,хора,които не бе разпознал по-рано заради страха,болката,опита да измисли начин за бягство.
Родителите му.Братята му..
Едни от най-близките му същества,хората,за които би направил всичко,абсолютно всичко.Хората,които щяха да умрат,ако той не проговореше,които навярно щяха да бъдат изтезавани пред очите му,ако продължеше да мълчи,ужасяваща мисъл,на която съзнанието му се спря за повече време едва сега и която му причини болка,много по-жестока,всеобхващаща и нетърпима от физическата.Смъртожадните на Волдемор по някакъв начин бяха успели да издирят дирите на семейството му в чужбина,въпреки че навремето Питър бе положил много усилия,за да пренастрои паметта им и да ги скрие в някоя безопасна и достатъчно отдалечена страна,бяха ги доведат тук,за да го накарат да проговори и да се превърне в предател...
-Е,Петигрю?-Волдемор се взираше в него със змийските си очи,докато собственото му семейство го наблюдаваше с изплашени,неразбиращи погледи,неспособно поради пренастройването на паметта им да си го спомни.
От очите на Лиз бавно се стичаха сълзи,тя ги бе затворила,стискайки устни до болка.
-Какво избираш?Сега ще ми издадеш ли тайната,която пазиш или ще ги наблюдаваш как умират един по един пред очите ти?
Болката от факта,че няма изход и че няма начин за спасение едва не уби Питър,сърдечната болка,последвала края на тези ледени думи,болка,която все пак не бе достатъчно силна,за да го убие и да сложи край на агонията му.От очите му се застичаха сълзи,но от устните му не излезе нито звук.
Волдемор видя и разбра.
-Добре...да бъде така,както искаш...
Той направи знак на смъртожадният,държащ майката на Питър,да пристъпи напред.За секунди очите на изпадналата в ужас жена,недоумяваща какво се случва и къде се намира,се срещнаха с тези на сина й и Питър почувства как биенето на сърцето му спря за миг.
-НЕ!!!-изкрещя той,когато видя магическата пръчка на Волдемор да се насочва към гърдите на майка му.-НЕ!!!!
-Авада Кедавра!
Зеленият лъч светлина се заби в нея,убивайки я мигновено и Питър нададе нечовешки крясък на болка и агония,виждайки как тялото й се отпусна безжизнено в ръцете на държащият я смъртожаден и как смъртта измести ужаса и паниката от очите й,взиращи се вече безжизнено в пространството,загубили завинаги светлината на живота:
-НЕ,НЕ,НЕ,НЕ!!!!
-Предай ги,Питър...предай ги,и спаси останалите,все още можеш....
‘’Не мога,Мерлин,не мога да им причиня това,не мога,не мога,НЕ МОГА!!!!!’’
-НЕ!!!!-изрева през сълзи Питър секунди по-късно,когато Волдемор уби баща му около половин минута след убийството на възрастната госпожа Петигрю.Братята близнаци на Питър започнаха да крещят ужасени,видели как двата трупа се свлякоха на пода,а Лиз изхълца,тресейки се в ръцете на наблюдаващата с наслада случващото се Белатрикс.
-НЕ,НЕ,НЕ!!!!
-Предай ми живота на Лили и Джеймс Потър,Петигрю...техният живот в замяна на този на останалите от семейството си....
‘’Не мога,не мога,НЕ МОГА!!!!’’
-Авада Кедавра!-изговори тихо Волдемор за трети път и единият от братята на Питър падна мъртъв,без да има възможност да довърши излезлият от гърлото му писък на страх.Питър застена нечленоразделно и заби пръсти в косата си,изскубвайки в мъката и агонията си цели кичури.
‘’Простете ми,моля ви,простете ми...мамо,татко,моля ви,но не мога,не мога,НЕ МОГА!!!!’’
Вторият от братята на Питър падна убит до близнака си с широко разтворени очи,втренчени в Мародерът,който почувства как лудостта го завладява,лудост,причинена от гледката на избитите пред него негови роднини,хора,за чиято смърт бе виновен,виновен,виновен..
-НЕ!!!-изкрещя с последни сили Питър,когато видя как Волдемор извърна лице в посока на застиналата в ръцете на Белатрикс ужасена Лиз.-ЩЕ ГОФОРЯ,ЩЕ ФИ КАЖА,НО НЕ Я УБИВАЙТЕ,МОЛЯ ВИ,НЕ Я УБИВАЙТЕ,НЕ ЛИЗ,САМО НЕ И ЛИЗ!!!
-Говори...-подкани го Волдемор с магическа пръчка,насочена към сърцето на едва дишащата от страх Лиз.-Хайде,Петигрю...говори,защото търпението ми се изчерпи...говори сега,защото ако продължиш да мълчиш,Лиз няма да е последната от семейството ти,която ще умре благодарение на упортсвото ти...
Паола.
-НЕ!!!-писъкът на Лиз процепи въздуха,опитвайки се да спре смазаният Питър,когато той започна да издава тайната,изплашен за живота на детето си.-ПИТЪР,НЕДЕЙ,МЛЪКНИ,МЛЪКНИ,ПИТЪР!!!!
Измъчените,пълни със сълзи очи на Питър срещнаха нейните и тя едва не изпищя отново,забелязала зараждащият се пламък на лудостта,обзела чертите на съпруга й:
-Прости ми...-изхълца той в нейна посока,едновременно с това продължавайки да предава на Волдемор нужните му сведения.-Пфости ми,Лиз,но не мога,не мога...Паола...те искат да убият Паола,това е единственият начин,Мефлин,съжалявам,толкова много съжалявам..
В този момент Лиз осъзна,че съпругът й бе полудял,че страха,агонията и изтезанията се бяха оказали прекалено силни за психиката му и че тя не бе издържала,бе поддала в един момент,докарвайки го до дълбока и всеобхватна лудост,до безумие,до предел,в който разсъдъка бе отказал да му служи и той повече не контролираше действията си..
-НЕ ПРАВИ ТОВА,ПИТЪР!!!-пищеше Лиз,дърпайки се в ръцете на Белатрикс,която я удари,но младата жена дори не почувства болката.-ТЕ ЩЕ МЕ УБИЯТ,НЕ ИЗДАВАЙ ЛИЛИ И ДЖЕЙМС,СПАСИ ПОНЕ ТЯХ,НЕ ПРАВИ ТОВА,ПИТЪР,МЛЪКНИ,ЧУВАШ ЛИ,МЛЪКНИ!!!!
Бе прекалено късно.Питър вече не бе в състояние да разсъждава върху постъпките и действията си,да се съсредоточи,да проумее,че е обрекъл най-добрите си приятели.Издал тайната за местонахождението на Лили и Джеймс Потър,той се сви на кълбо на пода,надавайки жален,късащ сърцето на съпругата му безпомощен плач.
Самодоволна усмивка се появи на лицето на Волдемор.Бе успял.Бе научил нужната му информация.Семейство Потър бяха в ръцете му.
Вече нищо и никой не бе в състояние да ги спаси.
Извърна се към Лиз Петигрю и за една кратка секунда тя прочете присъдата си в очите му.Използвайки последните си мигове живот,Лиз се извърна към Питър,взимайки си безмълвно сбогом с него,преди зелената светлина да я покоси,спирайки ударите на сърцето й.
-Какво да правим с него,господарю?-попита един от смъртожадните,наблюдаващ тресящият се на пода Питър Петигрю,чиито скръбни крясъци започнаха да ехтят наново веднага,щом той осъзна въпреки лудостта си,че съпругата му е мъртва,също както и останалите от семейството му.
Волдемор се втренчи в Петигрю,който се бе вкопчил в тялото на Лиз Петигрю,виейки пронизително.
-Той ми даде това което искам,ето защо неговият живот ще бъде пощаден,лудостта го е обхванала и Петигрю няма да е в състояние да издаде нищо от това,което му се случи тук...-той махна с ръка нетърпеливо,когато видя,че Белатрикс отвори уста,за да запротестира.-Приятелите на семейство Потър скоро ще разберат кой е истинският виновник за смъртта им и сами ще се погрижат за него...и все пак..повредете магическата му пръчка така,че да избухне в случай че някой от Ордена се доближи до него,копнеейки за мъст...свършете това,което искам,и го оставете на произвола,той вече не е наша грижа...
Волдемор погали Наджини,докато смъртожадните изнасяха телата на убитите и влачеха Питър към изхода на каменната зала:
-Вече знам къде се крият,Наджини..-прошепна той,вперил очи в пространството.-Ще ги убия...ще ги убия още тази вечер....
Вече бе успял да се справи с един от Мародерите,предстоеше му да се справи и с друг.Оставаха двама,чието местанахождение все още не знаеше,двама,които щеше да открие след като убие Джеймс Потър,за да се погрижи и за тях,разкъсвайки основната част на ядрото на’’Ордена на феникса’’...
Скоро Хари Джеймс Потър щеше да бъде мъртъв,и нищо нямаше да заплашва Волдемор и Черният ред,установен от него....

[Dqvolsko^6tastie]

Осемдесет и шеста глава

''ДЖЕЙМС,СЪБУДИ СЕ,МОЛЯ ТЕ,ДЖЕЙМС,УМОЛЯВАМ ТЕ,СЪБУДИ СЕ,СЪБУДИ СЕ ВЕДНАГА!!!''-Сириус Блек към Джеймс Потър


‘’Време е....’’
Бе успял да научи това,което му бе нужно.Бе на път да изпълни необходимото и да се предпази по този начин от единственото,което би могло някога да му навреди.
Разбрал най-накрая къде точно живеят Лили и Джеймс Потър,Волдемор бе на път към Годрикс Холоу,мислещ си за пророчеството,предадено му от Снейп и за хлапето,което трябваше да убие.
Подсмихна се докато прекосяваше селцето,странейки от светлината,излъчвана от уличните лампи,напълно безразличен към отекващите наоколо детски викове:бе Вси светии и улиците бяха пълни с натъкмили се с маски и костюми хлапета,събиращи лакомства и бонбони според традицията.
Семейство Потър бяха се опълчвали цели три пъти срещу него през последните години и бяха изкарали невероятен късмет,изплъзвайки се живи..
До тази вечер.
‘’Сега вече нищо не може да ме спре...’’
Вървеше,обгърнат от нощните сенки,мислейки си с наслада за това,което му предстои да извърши тази вечер.Те не знаеха...те си нямаха и ни най-малка представа,че са обречени,че ги делят броени минути от смъртта,че се бяха доверили безрезервно на погрешният човек....
Пръстите на дясната му ръка се обвиха любвеовилно около магическата му пръчка и чувството за неукротима,несравнима мощ се разнесе из вените му,повдигайки още повече настроението му.Щеше да им покаже,че Лорд Волдемор никога не забравя,че никога не прощава,че винаги рано или късно открива тези,които са посмели да му се опълчат...
-Хубав костюм,господине!
Някакво дете мина покрай Волдемор и се приближи,за да огледа скъпото наметало,което привлече любопитството му.Пръстите на Волдемор се стегнаха около магическата пръчка за един кратък миг,докато той обмисляше дали да не убие малкият хлапак просто за забавление.Детето се наведе,за да надзърне изпод качулката и да види лицето,криещо се под нея.Волдемор се подсмихна,когато видя страха,който се появи в невинните очи,страха,който обожаваше да забелязва в очите на жертвите си,страх,който го караше да се чувства още по-могъщ.Детето побягна бързо,без да знае кого бе видяло,без да е наясно,че е било на косъм от смъртта,и че тази вечер можеше да е последната в живота му...
Тъмният лорд продължи пътя си,оставяйки главните улици на селцето иззад гърба си.Скоро достигна мястото и видя къщата и спретнатата градина,разстилаща се пред нея:заклинанието ‘’Фиделиус’’ вече не действаше,но те все още не знаеха,не подозираха в каква голяма опасност се намират....
Скоро щяха да разберат.
Вървеше безшумно,прекосявайки градината,като в същото време се взираше през прозорците:пердетата бяха дръпнати встрани и Волдемор можеше да види топлата,уютна всекидневна,в която Лили и Джеймс Потър бяха прекарали някои от най-щастливите си дни.Джеймс Потър бе седнал пред запалената камина и забавляваше малкият си син,като размахваше магическата си пръчка над главата му,измагьосвайки разноцветни фигурки от дим,които караха облеченото в пижама дете да се смее весело,протягайки ръчички към тях.
-Джеймс,скъпи,вече стана късно,време е да приспя Хари...-разнесе се нежен,топъл глас:Лили Потър влезе в стаята и застана за миг до вратата,усмихвайки се на Джеймс и седналият на едното му коляно Хари,който се опитваше да подскочи,и да улови кичур от смолисточерната коса на баща си.Волдемор се подсмихна,знаейки,че идилията на семейство Потър скоро щеше да приключи,усмихна се зловещо,без да е в състояние да изпита нито жал,нито състрадание...
-Лека нощ,Хари...-Джеймс целуна по челото Хари и се изправи,за да го предаде в ръцете на майка му:Волдемор видя любовта,струяща от очите на младият аврор,любов,която не разбираше,и която никога не бе изпитвал.Лили Потър взе Хари в прегръдката си и напусна стаята,а съпругът й остави встрани магическата си пръчка и се прозина,очевидно копнеещ да поспи...
‘’Скоро ще заспиш завинаги,Потър...’’-мислеше си Волдемор,когато стигна до входната врата и насочи магическата си пръчка към бравата й.
Влезе спокойно в тъмното антре,когато Джеймс Потър дотича внезапно там:Волдемор се усмихна ужасяващо,забелязал паниката и ужаса,изписали се на лицето на аврора,който бе забравил да вземе магическата си пръчка...
-ЛИЛИ!!!-изкрещя силно Джеймс,чието лице вече бе станало смъртнобледо от обхваналия го за семейството му страх.Крясъкът му преизпълни душата на Волдемор с наслада и той даде на Потър няколко мига,за да чуе следващите му викове,които направиха усмивката му още по-широка.-ЛИЛИ,ГРАБВАЙ ХАРИ И СЕ МАХАЙ!!!ТОЙ Е!МАХАЙ СЕ!БЯГАЙ!!АЗ ЩЕ ГО ЗАДЪРЖА...
Волдемор се изсмя ледено,забавляващ се с мисълта,че Джеймс Потър би се опитал да го ‘’задържи’’,лишен от магическата си пръчка.
-Всичко свърши,Потър....
Кървавочервените очи на Тъмният лорд се взряха в лицето на Джеймс и той осъзна,че бе настъпил последният му миг...
-Авада Кедавра!
-ЛИЛИ!!!-изкрещя Джеймс секунда преди смъртоносното проклятие да се забие в сърцето му:Мародерът загина с името на любимата си съпруга,което се изтръгна от устните му точно преди смъртта да го покоси.Джеймс Потър се свлече мъртъв на пода в антрето,с широко разтворените му кафяви очи,втренчени невиждащо в пространството...
Прекрачи лениво тялото на мъртвият Джеймс Потър,вслушвайки се в писъците на жената,долитащи откъм горният етаж:тя вече знаеше,тя бе разбрала,че съпругът й вече го няма,но все още имаше шанс да живее,нямаше да й се случи нищо,ако просто предадеше на Лорда това,за което бе дошъл.Започна да изкачва стълбите,чувайки как Лили Потър се опитва да се барикадира в една от стаите,правейки отчаян опит да предпази сина си от идващото към него зло:магическата й пръчка не бе в нея,всичките й усилия бяха,разбира се,напълно безполезни и напразни...
Махна бавно с магическата си пръчка и вратата на стаята,в която се бе скрила Лили Потър се разтвори пред него;ново махване запрати встрани столовете и скрина,наслагани иззад вратата,и Волдемор влезе в стаята,без да има каквото и да било,което да го спре.Съпругата на Джеймс Потър се бе притаила във възможно най-отдалеченият от вратата ъгъл,притискайки до гърдите си Хари толкова силно,че едва не спря дъха на малкото дете.При появата на Волдемор майката бързо постави сина си в леглото му и се изпречи между него и Тъмният лорд,опитвайки се отчаяно да защити най-скъпото си същество:
-Не Хари,не Хари,моля ви,не Хари!-в гласът й се прокрадваше истерия,а по лицето й личаха следи от сълзите,проляни за Джеймс Потър,сълзи,които напираха в красивите й зелени очи,сълзи,които изобщо не можеха да трогнат Волдемор и неговото лишено от всякакви чувства ледено сърце:
-Отдръпни се,глупачке...махни се веднага...-търпението му скоро щеше да се изчерпа,Лили Потър щеше да си плати за държанието си...
-Не Хари,моля ви,убийте мен вместо него...-Лили изхълца в ужаса си,и Волдемор просъска:
-Предупреждавам те за последен път...
Майчината любов обаче бе прекалено силна,за да позволи на Лили да се отдръпне от пътя му,позволявайки му да достигне до сина й....
-Само не Хари!-истерията я бе завладяла напълно и Лили се вкопчи в ръката на Волдемор,прикривайки с гръб малкото легло.-Моля ви...милост...милост...Само не Хари!Само не Хари!Моля ви....ще направя всичко...
Волдемор изтръгна ръката си от хватката й,насочвайки безчувствено магическата си пръчка към гърдите на Лили Потър.
Проблесна силна зелена светлина и Лили бе мъртва още преди тялото й да се свлече на пода в детската стая.Волдемор се извърна и впери очи в детето,което седеше на леглото си без да плаче,взирайки се любопитно в непознатия,навярно мислейки,че изпод наметалото се крие баща му.Волдемор насочи магическата си пръчка към Хари,който заплака жално,осъзнал,че това не е баща му.Плачът накара Волдемор да се скове от напрежение и той изрече смъртоносното проклятие,целейки да види момченцето мъртво възможно най-скоро:
-Авада Кедавра!
И тогава почувства нечовешка болка,болка,която го накара да агонизира,без да осъзнава какво се случва,болка,която го покоси изцяло,разкъсвайки го,болка,която унищожи тялото му,изтръгвайки остатъка от душата му от него....Улицата бе огласена от силна експлозия,която срина за секунди по-голямата част от къщата на семейство Потър,превръщайки я в овъглени руини...
След което настъпи дълбока,мъртва тишина.
Самотен бебешки плач прозвуча,плач,който секна за секунди...

*******************

-ПИТЪР!!!-изрева Сириус Блек,нахълтвайки стремглаво в дома на приятеля си,обхванат от лоши предчувствия.-ПИТЪР,КЪДЕ СИ ПО ДЯВОЛИТЕ???
Сириус бе станал изключително бдителен след разговора с Джеймс,казаното от него не му излизаше от ума и бе една от главните причини да го подтиква да посещава възможно най-често дома на Питър за да се уверява,че всичко е наред,и че той продължава да пази тайната за местонахождението на Лили и Джеймс...
Дъмбълдор бе предложил на най-добрите му приятели да сменят Пазителя си и това тормозеше Сириус,изпълвайки го с лоши предчувствия.Нима Дъмбълдор се съмняваше в Питър,нима бе възможно да го подозира,че изнася информация за Волдемор?
‘’Невъзможно...Питър не е такъв,той никога не би предал Лили и Джеймс,никога не би ги издал...’’
Лили и Джеймс разсъждаваха по същия начин и бяха отклонили предложението на Дъмбълдор той да се превърне в новият Пазител на тайната им,доверявайки се изцяло на Питър.Дните минаваха и Сириус наблюдаваше внимателно Питър,без да издава с нищо подозренията си пред него,бдеше зорко,готов да се намеси в случай,че забележи нещо,застрашаващо приятелите му..
Питър си нямаше и ни най-малка представа,че Сириус се разкъсва вътрешно,борейки се срещу съмненията си срещу него;той не вършеше нищо нередно и постепенно Сириус започна да си мисли,че опасенията на Дъмбълдор са били неоснователни-това все пак не го спря да посещава често Питър и Лиз,уверявайки се отново и отново,че всичко е наред,и че Питър е също толкова предан на Ордена колкото и преди...
Без знанието на Питър Сириус бе приложил тайно някои магии върху дома му,магии,които щяха да го известят в случай,че в апартамента на другия Мародер има нападение на смъртожадни или се появи магьсник с излъчващи се от него засилени вълни на Черна магия.Единственият проблем на тези магии бе факта,че те бяха изключително сложни за прилагане и че се задействаха около половин час след евентуално похищение или схватка,ето защо Сириус не им имаше голяма вяра и предпочиташе сам да проверява нещата,вместо да се осланя на неясната магия.
Бе дошла вечер,в която магиите се бяха задействали,карайки го да осъзнае,че в дома на Питър и Лиз е имало нападение,че там става нещо,и че той трябва да се намеси незабавно,опитвайки се да помогне с каквото може.В сърцето му бе плъзнал силен страх,причинен от лошите предчувствия,и Сириус бе действал импулсивно:без да се свърже с някой от Ордена,той се магипортира в дома на приятеля си,готов да му се притече на помощ срещу това,което навярно го бе нападнало,макар да осъзнаваше,че навярно е прекалено късно...
Апартаментът бе пуст,от Питър и Лиз нямаше и следа,във въздуха витаеше аромата на някакъв парфюм,оставен като спомен от неканената посетителка,която навярно бе нападнала семейство Петигрю в момент,в който те са били възможно най-уязвими.Сириус вдиша внимателно и замръзна на място,разпознал мириса,пълнещ ноздрите му,мирис,който познаваше от миналото и който можеше да принадлежи на една единствена жена...
Белатрикс.
Дълбок,пронизващ страх обзе Сириус когато той осъзна,че апартаментът е празен,напълно лишен от човешко присъствие:Питър го нямаше,нямаше ги и Лиз и малката Паола,в коридора имаше следи от схватка,както и кървави отпечатъци,но никъде не се забелязваха тела,нямаше нищо,което да докаже на Сириус,че семейство Петигрю е било убито от ужасяващата му братовчедка..
Питър липсваше и Сириус почувства как страха обхвана с още по-голяма сила сърцето му при мисълта,че мрачните предположения на Дъмбълдор относно Питър навярно са се оказали истина,мисъл,която го смрази.
Белатрикс ги бе нападнала,но навярно не ги бе убила,навярно ги бе отвлякла,преследвайки изпълнението на някаква цел...
Сириус пребледня от ужас при мисълта,че тя ги е отвела при Волдемор,че той по някакъв начин бе разбрал,че Питър е Пазител на тайната на Лили и Джеймс,и бе изпратил Белатрикс по дирите му,за да изтръгне тайната от него...
Беше ли положението наистина толкова ужасно?
Беше ли Питър наистина в ръцете на смъртожадните,беше ли останал докрай верен на Светлата страна?
Беше ли способен да опази тайната на Лили и Джеймс?
‘’Не,моля те,не...’’-мислеше си замаян от ужас Сириус,докато напускаше празния апартамент,опитвайки се да се успокои достатъчно,за да помисли разумно,нещо,което не му се удаде.’’Моля те,нека не е истина,нека има някакво разумно обяснение,моля те...нека всичко е наред,нека всичко с тях да е наред,умолявам те,Мерлин,моля те....’’’
Опитващ се да се пребори с истерията,която заплашваше да го обземе,Сириус изтича на улицата и яхна сребристият си мотор,насочвайки го към Годрикс Холоу,към мястото,където живееха Лили и Джеймс...
Трябваше да ги предупреди,трябваше да ги отведе на безопасно място,трябваше да се увери,че са живи,че са вън от всякаква опасност...

************************


Сириус караше мотора си с бясна бързина,чувстващ как паниката се заражда в сърцето му,сковавайки го в желязната си прегръдка...
‘’Моля те...нека са в безопасност,нека всичко е наред,нека се заблуждавам...’’-стенеше душата му,докато пръстите му трепериха,вкопчили се здраво в дръжките на мотора...
Остро шибащият го в лицето вятър ли бе причина за сълзите,появили се в очите му,или силният страх за живота им,парализиращ разума му?


***************************

Сърцето на Сириус едва не спря от ужас,когато се приземи с мотора си на улицата,където се намираше домът на приятелите му,и когато видя онова,което бе останало от къщата им....
Тя бе унищожена,по-голямата част от нея бе в руини,от които се издигаха плъмъци и Сириус изстена като диво животно,тичайки натам...
‘’Моля те...моля те,не ми ги взимай,те са единственото,което ми остана,единственото,за което живея,моля те,нека са добре,моля те...’’
Сириус се огледа с обезумял поглед,и забеляза полувеликанът Хагрид,стоеше на няколко метра от развалините и плачеше по начин,който накара Сириус да проумее вцепенен,че молбите му са напразни,че бе пристигнал прекалено късно....
Тях вече ги нямаше,нямаше ги....
-ДЖЕЙМС!!!-изкрещя Сириус,докато протягаше голи ръце към руините,опитвайки се да ги разрови.-ЛИЛИ!!!!
Продължаваше да разравя ожесточено руините,без да обръща внимание на кръвта,която започна да се стича от дланите му:ровеше,хълцайки,а от очите му се стичаха сълзи,които падаха по ръцете му,примесвайки се с кръвта,шуртяща от раните му....
Сириус нададе нечовешки вой на болка и агония,когато успя да изрови изпод камарите пропаднали неща тялото на Джеймс,и когато го притисна до себе си,разтърсвайки го:
-ДЖЕЙМС!!!
Сириус плачеше толкова силно,че не бе в състояние да говори ясно:сълзите му намокриха мъртвото лице на Джеймс,чиито очи гледаха встрани,лишени завинаги от блясъка на живота...-ДЖЕЙМС,НЕ,МОЛЯ ТЕ,ДЖЕЙМС!!!!
Сириус притисна Джеймс до гърдите си и започна да крещи,сякаш по този начин би могъл да промени нещата,сякаш би могъл да събуди най-добрият си приятел:
-ДЖЕЙМС,СЪБУДИ СЕ,МОЛЯ ТЕ,ДЖЕЙМС,УМОЛЯВАМ ТЕ,СЪБУДИ СЕ,СЪБУДИ СЕ ВЕДНАГА!!!-Сириус крещеше,агонизирайки,като продължаваше едновременно да разтърсва раменете на Джеймс и да го притиска до себе си,неспособен да се отдели от него.Хагрид,забелязал състоянието му,се приближи до Сириус,за да постави ръка на рамото му,и да каже с треперещ глас:
-Сириус,недей...той вече е...
Хагрид,задавен от ридания,не можа да продължи.Сириус,който бе обхванат от такава нечовешка болка,че не осъзнаваше какво се случва около него,се взря в лицето на Джеймс,този път шептейки през сълзи:
-Джеймс,моля те,моля те събуди се,моля те....
Джеймс не му отговори и Сириус захълца,заравяйки лице в косата му:
-Джеймс....не и Джеймс,не и Джеймс,не него....ЗАЩО,МЕРЛИН,ЗАЩО???-изрева яростно той,когато осъзна най-накрая,че Джеймс никога повече няма да отвори очи....
Най-добрият му приятел лежеше в ръцете му мъртъв и безчувствен:никога повече нямаше да се засмее,никога повече нямаше да проговори,никога повече нямаше да се дуелира рамо до рамо с него...
Най-добрият му приятел бе изгубил живота си,предаден от Питър,продаден на Волдемор и на неговите хора...
Най-добрият му приятел вече го нямаше.
Джеймс никога повече нямаше да се върне,никога....
Болката,която изпитваше в този момент Сириус бе болка,сравнима единствено с тази,която бе изпитал при смъртта на Симс:болеше го толкова много,че не бе в състояние да се съвземе,сърцето му като че ли бе унищожено в мига,в който видя мъртвият Джеймс,сърцето му като че ли си бе отишло заедно с него,цялото му същество бе сковано от дълбока агония и мъка,която не можеше да му помогне да върне живота на този,който винаги бе обичал като собствен брат....
Сириус се извърна към Хагрид,все още без да изпуска Джеймс от ръцете си и попита,без да се старае да прикрие сълзите,стичащи се от лицето му:
-Лили...тя...
Хагрид кимна,не по-малко разстроен,и Сириус простена отново,разкъсан от нов пристъп на непримирима болка.Тих плач се дочу откъм ръцете на полувеликана и Сириус се задави насред хлипа си,когато погледна натам:едва сега забеляза,че в ръцете си Хагрид държи някакъв малък вързоп,който беше не друго,а...
-Хари??-прошепна невярващ Сириус,и се изправи,за да надникне във вързопа.-Хари..е жив?
-Да...-каза разстроен Хагрид,хвърляйки един поглед към руините.-Изрових го изпод тях горкото мъниче,поне то е успяло да оживее и да се спаси...
-Хари..-Сириус почувства как го обзе облекчение,което намали съвсем малко раздиращата го скръб:поради някакво чудо синът на Лили и Джеймс бе жив,и бе оцелял,чудо,което Мародера не бе в състояние да си обясни.Сириус нададе яростен рев,когато забеляза раната,появила се на детското челце:тя наподобяваше мълния и очевидно бе болезнена за Хари,тъй като плача му се засили,късайки сърцето на кръстника му.
Лили и Джеймс бяха мъртви,но момченцето им щеше да живее...
-Хагрид,моля те,дай Хари на мен...-Сириус се взря в лицето на Хари,лице,от което грееха яркозелените очи на Лили,факт,който увеличи още повече вътрешната му агония...-Дай ми го,аз съм му кръстник,заклевам се,че ще се грижа за него,моля те,дай ми го...
-Не мога,Сириус..-каза Хагрид,докато люлееше непохватно Хари,опитвайки се да го успокои.-Дъмбълдор ми заръча да отведа Хари при него,не мога да ти го дам...
Сириус продължи да настоява горещо,докато не осъзна,че е напразно:
-Вземи мотора ми...-каза той глухо,сочейки на Хагрид сребристият си лъскав мотор.За миг в паметта му проблясна спомена за това как се бе сдобил с него:Джеймс му го бе подарил за осемнадесетгодишният му рожден ден и мисълта за мъртвият приятел едва не накара Сириус да застене отново...-Ще ти помогне да стигнеш по-бързо...
Сириус върна погледа си върху застиналото на земята тяло на Джеймс и вида му го вцепени от болка,ето защо Мародера не чу нито тихите благодарностите на Хагрид,нито отдалечаването му,в момента той бе в състояние да мисли само и единствено за приятелите,които бе изгубил,и които никога повече нямаше да види живи,усмихнати,щастливи,мисъл,която окончателно го уби вътрешно...
-Джеймс...
Сириус коленичи и отново притисна тялото на Джеймс до гърдите си,имайки чувството,че би умрял,ако се отдели от него.Заплака безмълвно,припомняйки си всичко,което им се бе случило,всички опасности,през които бяха преминали,всички изпитания,които бяха преодолели,подкрепяйки се....
Лили и Джеймс бяха мъртви.Бяха загинали заради Питър,който не бе оправдал доверието им,и бе издал тайната на местонахождението им на Волдемор...
Питър Петигрю бе виновен за смъртта им.
Питър бе предател,отговорен за убийството им...
‘’Питър...всичко е по вина на Питър...’’
В скованите от скръбта гърди на Сириус се надигна убийствена омраза,която възпламени цялото му същество,омраза,която заглуши отчасти болката,разяждайки сърцето й душата му...
Сириус погледна към мъртвият Джеймс и се наведе над ухото му,прошепвайки:
-Ще го убия,Джеймс...кълна се,че ще го убия...ще го накарам да си плати за това,което е направил,ще го убия още сега,още тази вечер...заклевам се да го направя,заклевам се в теб и Лили,че няма да го оставя жив....
Сириус положи безкрайно нежно тялото на Джеймс на земята,след което се изправи,решен да изпълни клетвата си.Въздухът започна да се оглася от пукот,магьосници от Ордена се магипортираха наоколо,но той бе напълно сляп и глух за тях:жаждата за отмъщение,преплетена с болката от загубата на Лили и Джеймс тотално накараха Сириус да излезе извън контрол и той вече не бе в състояние да разсъждава разумно,и да обмисли трезво действията си...
Питър щеше да умре.
Щеше да е мъртъв преди изгрева на новия ден.
Това бе единственото решение,въртящо се в главата на Сириус,докато той се магипортира,горящ от ярост,болка и омраза....

********************


Изпонатрошен и едва мърдащ,Питър залиташе с мъка по някаква мъгълска улица,без да обръща внимание на изпълнените с любопитство и учудване погледи на минувачите,без да е в състояние да се изтръгне от мъглата на лудостта,покосила съзнанието му....
...мъртви...те бяха мъртви,мъртви....
Питър простена и очите му се изпълниха с горчиви сълзи,които потекоха по съсипаното му от болката лице:семейството му бе избито,най-добрите му приятели навярно бяха загинали,и за всичко бе виновен той,единствено той....
-ПИТЪР!!!!
Яростният,почти нечленоразделен вой,пропит с болка и омраза,се разнесе из цялата улица,карайки мъгълите наоколо да подскочат от уплаха,отдръпвайки се от пътя на високият мъж,който крачеше бързо напред,разблъсквайки всички от пътя си.На Сириус му бяха отнели броени минути,за да открие Питър чрез магиите за проследяване и сега,вперил очи в сгърчената му,застинала на място фигура,Сириус се канеше да го убие,да убие убиеца,който му бе отнел хората,без които не можеше да живее,без да е в състояние да разсъждава трезво,без да обърне внимание на вида му,без да забележи многобройните му рани,куцанията и стичащата се по лицето му кръв...
Мъгълите,които не разбираха какво става,бяха застинали по местата си:погледите им се местеха недоумяващо от изкривеното от агонията лице на Сириус,което му придаваше вид на луд,към това на съсипаният от скръб и винa,окървавен Питър,който дори не направи опит да бяга,или да се магипортира.Просто стоеше на мястото си с трепереща дясна ръка,държаща хлабаво магическата му пръчка...
Видът на Сириус му бе показал пределно ясно какво се бе случило и Питър изхлипа,осъзнал каква жестока постъпка бе извършил...
Лили и Джеймс бяха мъртви,и затова бе виновен той,единствено той...
-ЩЕ ТЕ УБИЯ,ПЕТИГРЮ,КЪЛНА СЕ,ЧЕ ЩЕ ГО НАПРАВЯ!!!-ревеше като обезумял Сириус и лудостта в очите му показа на Питър,че в този момент Мародерът не се владее и че ще изпълни думите си в мига,в който го доближи достатъчно,нещо,което щеше да се случи след броени мигове...
‘’Съжалявам...’’
Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Питър...
‘’Толкова много съжалявам....’’
Искаше да умре.Заслужаваше го заради това,което бе предизвикал,заради ужасната грешка,която бе допуснал.....
Погледът в очите на приближаващият се Сириус бе поредното доказателство за Питър,че Лили и Джеймс са мъртви и че вече е късно за каквито и да било разкаяния.Болката,която обзе сърцето му бе нечовешка,болка,която щеше да го преследва до последният му дъх,унищожавайки го вътрешно...
-Съжалявам,Сириус...-улицата бе толкова притихнала,че тихите думи на Питър се чуха ясно,думи,които не достигнаха до съзнанието на Сириус,който в този миг мислеше единствено за това как да отмъсти възможно най-бързо за смъртта на любимите си приятели.-Никога няма да си го простя....
Сириус насочи магическата си пръчка към него и Питър осъзна,че е настъпил последният му миг...
В следващите няколко секунди се случиха неща,които промениха изцяло развоя на събитията:пръчката на Питър изригна в ужасяваща експлозия,чийто тласък отблъсна тялото му на метри встрани,откъсвайки единия пръст на дясната му ръка.Сириус запрати по Питър смъртоносно проклятие,но превъзбудеността му изигра лоша шега и ръката му трепна в най-неподходящият момент;смъртоносното проклятие профуча покрай главата на Питър,пропускайки я със сантиметри.Изпаднал в смъртен ужас,подсилван от лудостта,Питър инстинктивно се трансформира в плъх,шмугвайки се в канализацията и Сириус нададе яростен вой при това му действие:
-ПИТЪР!!!!!-изкрещя невъздържано той,глух за писъците на ужас,разнесли се около него.На Сириус му трябваха няколко секунди,за да осъзнае,че Питър бе успял да избяга,и че не би могъл да бъде открит:магиите и заклинанията не влияеха на зоомазите,докато те се намираха в животинската си форма....
Питър го нямаше,бе успял да се измъкне....
Сириус нададе нов,яростен крясък,обхванат от умопомрачителен бяс....
Напрежението от последните дни,болката от загубата на Лили и Джеймс и яростта,предизвикана от факта,че не бе успял да убие Питър,го довършиха окончателно,и Сириус изпадна в страшна,неконтрилируема истерия.Стоеше насред улицата,напълно сляп и глух за писъците на мъгълите,и се смееше със смях,който караше всеки,който до доловеше,да изтръпне от страх,един див смях на временна лудост,която не можеше да бъде обуздана в този миг....
Не обърна внимание на пукотите,разнесли се наоколо:около минута след експлозията на магическата пръчка на Питър на полуунищожената мъгълска улица се магипортираха няколко служители,спадащи към Вълшебническият отряд за бързо реагиране от Силите за спазване на магическите закони,които се вцепениха на местата си,натъкнали се на ужасяваща гледка:като последица от взрива в средата на улицата се бе образувал дълбок катер,който бе пропукал подземната канализация;около него се валяха мъгълски разпокъсани тела,а други мъгъли,останали живи,пищяха истерично,и плачеха с писъци за приятелите и роднините,които бяха изгубили при експлозията;Сириус Блек стоеше на около метър от катера и се смееше неконтрилируемо,застанал над останките от нечия мантия,смях,който ужаси до мозъка на костите магьосническите служители,смях,който по-късно се появяваше в кошмарите им,карайки ги да се събуждат по-изплашени от когато и да било....

**************************

Няколко дни по-късно магьосническата преса широко отрази случилото се със Сириус Блек и около седмица след залавянето му Мародерът вече се намираше в затворническият затвор Азкабан,окован в една от най-строго охраняваните мрачни килии,за да изплати вината си за щетите,които бе предизвикал и за смъртта на тринадесетте мъгъли,която бе причинил.Сириус нямаше абсолютно никаква вина за случилото се на мъгълската улица,но не направи никакво усилие,за да се защити,или да се оправдае по какъвто и да било начин:бе изгубил окончателно желанието си за живот след смъртта на Лили и Джеймс Потър и сега единственото,което искаше,бе да умре възможно най-скоро...
Изключително зле за Сириус се бе отразил факта,че един от арестувалите го магьосници неволно бе обърнал внимание на сватбеният му пръстен,бе се свързал с ‘’Пророчески вести’’,и не след дълго магьосническите медии и вестници шокираха обществото с новината,че Сириус Блек е бил омъжен за Симон Дъмбълдор,дъщерята на Тъмният лорд,което ги подтикна да създадат версията,че и Сириус и Симс са били смъртожадни,че Сириус е бил верен на Тъмната страна и че убийството на съпругата му го е накарало да полудее след известно време по мъка по нея,тласкайки го да убива наред,без да се вълнува какво би му коствало избиването на невинни мъгъли и на един от най-добрите му приятели...
Началникът на Отдела за охрана на магическият ред Барти Крауч бе суров и безжалостен човек,който осъди Сириус без право на съдебен процес,изпращайки го доживот в Азкабан,там,където всички затворници полудяваха или изгниваха рано или късно,подложени на влиянието на изсмукващите щастието и радостта диментори...
Магьосническата преса разгласи случилото се и в очите на всички Сириус се превърна в безпощаден,изгубил ума си опасен убиец,за когото се очакваше,че да умре в Азкабан...

[Dqvolsko^6tastie]

Осемдесет и седма глава
‘’ЗАЩО БОЛИ ТОЛКОВА,ДЖОЙ,ЗАЩО ВСИЧКО ТОВА СЕ СЛУЧВА ТОЧНО НА МЕН,ЗАЩО???’’-Симс към Джой



Вестта за поражението на Волдемор се разнесе светкавично в магьосническия свят,карайки всички,които бяха живeли дълги години под гнета на Черния ред да възтържествуват и да съберат нови сили,за да се опълчат срещу пълното с поддръжници на Черният лорд Министерство на магията,които бяха принудени от обстоятелствата да напускат страната възможно май-бързо,изплашени от перспективата да се озоват в Азкабан.Редиците на смъртожадните бяха в пълен безпорядък, объркани,невярващи,изплашени.Как бе възможно техният господар да претърпи такава ужасяваща загуба срещу едно едногодишно момченце?
Как бе възможно най-великият Черен магьосник на всички времена да умре,покосен от собственото си смъртоносно проклятие?
Империята на зло и страдания,която бяха изградили под негово ръководство,се рушеше с всеки един изминал час и те не бяха в състояние да се опълчат на тази разруха и да я предотвратят,сега единственото за което мислеха бе как да опазят собствения си живот,понеже малкото останали живи членове на ‘’Орденът на феникса’’ се бяха активизирали значително след незабравимата нощ на Вси светии,бяха плъзнали навсякъде,готови да раздават собственоръчно правосъдие и да избият всеки един смъртожаден,оказал се прекалено бавен или несъобразителен,за да избяга навреме.Предишните преследвачи неочаквано се превърнаха в преследвани,властта с която бяха разполагали вече я нямаше,нямаше го и господарят,който ги бе ръководил и без когото не можеха да се организират хладнокръвно,за да предотвратят края на Черния ред.Министърът на магията,който дълго време бе управлявал,контролиран от проклятието ‘’Империус’’ на Волдемор,бе свален от власт и изправен пред Магьосническия трибунал(аврорът Кингсли,който бе работил в министерството дълги години и бе наблюдавал внимателно магьосниците,оглавяващи главните отдели,бе преценил много правилно кои сред тях са смъртожадни и кои не и се бе заел да направи ‘’чистка’’,пращайки в Азкабан всеки,на чиято ръка се мъдреше зловещият Черен знак),магьосническата преса избухна,отразявайки отново и отново значителното събитие,както и щастливите последици от него..
Волдемор бе унищожен,в опит да убие малкият Хари Потър бе загинал,убит от проклятието,което не бе успяло да унищожи бебето и което бе покосило самият него.Хари стана изключително прочут още преди да е проходил и проговорил,нямаше магьосник или вещица във Великобритания,които да не знаят неговото име,всички угнетени и изтормозени от Волдемор хора благославяха името на оживялото момченце,в негова чест се вдигаха тайни и открити тостове из цялата страна.Поддръжниците на Черният лорд мразеха жестоко Хари,но не бяха в състояние да му навредят,не и след като самият Албус Дъмбълдор бе поел грижата да го скрие на възможно най-безопасното за него място.Смъртта на Лили и Джеймс Потър причини невероятно силна болка на техните приятели,които не знаеха какво точно се бе случило с тях,не знаеха по какъв начин Волдемор се бе добрал до къщата им.Никой не знаеше истината с изключение на Сириус Блек,който бе хвърлен в Азкабан без дори да е получил право да се защити в съдебен процес,Албус Дъмбълдор,който изпитваше угризения на съвестта за това,че не бе успял да опази семейство Потър,настоявайки по-убедително те да променят Пазителят на своята тайна,и Питър Петигрю,когото всички смятаха за убит от Сириус,и който всъщност бе жив,възприел образа на обхванат от временно състояние на човешка лудост плъх,живеещ в лондонските канализации.Мнозина смятаха Сириус за предател заради близкото му приятелство с Джеймс Потър,мнозина правеха догатки,че именно той е бил техният Пазител на тайната и го мразеха жестоко,молейки се животът иззад мрачните,ужасяващи стени на Азкабан да го убие,възмездявайки го подходящо за това,което бе причинил на семейство Потър...
Обществеността не знаеше истината,не знаеше,че Сириус е невинен,не знаеше,че в него гори жаждата за отмъщение и че той живее единствено заради нея,не знаеше,че Лили и Джеймс Потър всъщност бяха предадени от Питър Петигрю,и навярно никога нямаше да разберат.За тях Сириус бе убиец,а Питър бе получил облика на герой.Според представите им той,научил за смъртта на Лили и Джеймс и полудял от болка,се бе опитал да убие Сириус,който го бе изпреварил,погубвайки заедно с него и няколко невинни мъгъли.Съпругата на Питър Лиз се водеше за безследно изчезнала и всичките опити на Кингсли и аврорите му да я открият се увенчаха с неуспех.Паола,дъщеричката на Питър и Лиз Петигрю,бе прекалено малка,за да осъзнава че вече е сираче,тя бе оставена на грижите на родителите на Лиз,кротки и отдавна отказали се от магьосническия начин на живот магьосници,за които загубата на единствената им дъщеря и нейният съпруг бе страшно и непоправимо събитие,смекчавано единствено от утехата,че любимата им малка внучка е жива и в пълна безопасност при тях...
Лили и Джеймс Потър бяха погребани в гробището на Годрикс Холоу,като на погребението им се стекоха десетки хора,които ги бяха познавали преживе и които чувстваха жестока скръб заради загубата им,хора,които биха дали живота си,за да върнат техния,хора,повечето от които избухваха в силни ридания в мига,в който очите им попаднеха на каменните надгробни плочи на семейството,чийто син бе оживял след опита на Волдемор да го убие.Надгробните им плочи бяха покрити със стотици цветя,а иззад гробовете бе издигнат паметник на семейството,който бе невидим за мъгълските очи и който изобразяваше усмихнатият Джеймс,прегърнал сияещата Лили,която държеше в прегръдките си Хари.Каменните им лица бяха щастливи и влюбени и всеки,който ги погледнеше,чувстваше страшна мъка в сърцето си,припомняйки си смелият Джеймс и пленителната Лили..
И двамата бяха мъртви,безжизнени и студени,и двамата си бяха отишли завинаги,но спомена за тях и за стореното от тях никога нямаше да изчезне,образите им винаги щяха да живеят в паметта и сърцата на всички,които ги бяха обичали и които продължаваха да ги обичат дори и след смъртта им...
Сивиръс Снейп се намираше в ужасен емоционален шок след смъртта на Лили.Най-големите му опасения се бяха сбъднали и болката му от загубата й бе толкова силна,че смъртожадният дори не бе в състояние да заплаче;очите му си оставаха сухи,докато сърцето му гореше в неспирна,безутешна скръб.Снейп не я забравяше нито за миг,Лили бе единствената любов в неговия живот,единствената жена,която бе предизвиквала каквито и да било светли чувства в него и той я обичаше дори и след смъртта й,посещаваше тайно гроба й почти всяка вечер,оставаше с часове неподвижен,взиращ се в каменната плоча с инициалите й и никога не си тръгваше,преди да й поговори мислено,чувствайки мъката по Лили още по-болезнено.Снейп бе сред смъртожадните,които бяха заловени след падението на Волдемор и които бяха изправени пред Магьосническия трибунал,за да отговарят за злините,извършени от тях;за изненада на магьосническото общество Дъмбълдор стана гарант на смъртожадният и използва целия си авторитет,за да му издейства възможно най-кратък престой в Азкабан.След като напусна ужасяващият затвор,Снейп замина за ‘’Хогуортс’’,където пое длъжността учител по отвари,продължавайки да води празен и лишен от каквито и да било чувства и емоции живот.Смъртта на Лили бе страшен удар за него и Снейп бе по-суров и безкомпромисен от когато и да било,неспособен да се представя в слаба светлина,той бързо се превърна в учител,който умее да налага авторитета си и да държи в подчинение учениците си,повечето от които изпитваха инстинктивна неприязън към високият,слаб чернокос преподавател със студени очи и плътно стиснати устни.
Всички закони за преследване на мъгълокръвните и ограничаване на техните права,вкарани в действие по време на Черния ред,бяха премахнати,заменени от нови,много по-справедливи и човечни.Черния знак вече не изплуваше зловещо над къщите,смъртожадните не смееха да организират нови кървави атентати,килиите на Азкабан се препълниха с уловени от аврорите поддръжници на Волдемор,страха,отчаянието и безнадеждността постепенно започнаха да се отдръпват от сърцата на хората,отстъпвайки място на надеждата за едно по-добро бъдеще.
Отново ехтеше смях,отново имаше щастие и радост,въпреки че спомените за страшното време бяха силни и дълбоко вкоренени в съзнанията,спомени,които никога нямаше да се изгубят изцяло в миналото.Черният ред бе унищожен и магьосническото общество започна да се подготвя за нов,по-добър живот.
Волдемор вече го нямаше,той не можеше да спре този прогрес,не можеше да се намеси,за да се противопостави на възхода на всички,които бяха останали докрай предани на Светлата страна,за хората той бе мъртъв,но те все още се страхуваха да говорят открито за него,все още не смееха да изричат името му..
За тях той беше и години наред щеше да си остане Онзи,който не бива да се назовава.
Онзи,който падна сразен от едно мъничко момченце...
От момченцето,чието име сега бе не по-малко известно от това на прочутата Симон,мъртвата дъщеря на Лорда,от това на Сириус Блек,един от най-ненавижданите и мразени затворници,от това на Албус Дъмбълдор,бившият и настоящ директор на ‘’Хогуортс’’,който бързо започна да си възвръща изгубените по време на властването на Волдемор позиции и да повлиява положително на хората,унищожавайки и последните жалки остатъци от Черния ред...

***********

-НЕ!!-пищеше Белатрикс,научила вестта за поражението на любимият си господар,вест,която бе толкова чудовищна,че смъртожадната отказа да повярва в нея.-НЕ Е ВЪЗМОЖНО,НЕ МОЖЕ ДА Е ИСТИНА!!!!
Бе истина и тя го усещаше,думите й нямаха никаква власт над събитията не можеха да променят случилото се,не можеха да върнат времето назад..
-НЕ,НЕ,НЕ,НЕ!!!-виеше като обезумяла тя,унищожавайки в яростта и болката си всеки един предмет,до който успееха да се докопат пръстите й,всяко нещо,което докоснеше,пръсвайки го в агонията си на хиляди парченца...
Останала в един момент без дъх от пищене,смъртожадната,която бе отнела десетки животи с наслада и жестока усмивка,се свлече съсипана на покрития с остатъци от порцелан,разкъсани драперии и стъкла под и заплака жално и неконтрилируемо за първи път от години,заплака сподавено за този,когото бе обичала тайно и фанатично,за този,към чието одобрение се бе стремяла,за този,когото вече го нямаше,мисъл,с която съзнанието на Белатрикс Лестранж не бе в състояние да се примири...
Той не можеше да е мъртъв,не можеше да е вярно,не можеше да е истина,не можеше,сърцето й отказваше да повярва,отказваше да се застави да повярва...
Той бе жив,той бе оцелял,той не бе умрял и тя щеше да го открие,щеше да го търси до края на дните си,щеше да направи всичко по силите си,за да намери любимият си господар,показвайки му,че той няма по-достойна,вярна и предана поддръжница от нея....

......

‘’СЕМЕЙСТВО ПОТЪР ЗАГИВА,УБИТО ОТ ОНЗИ,КОЙТО НЕ БИВА ДА СЕ НАЗОВАВА,СИНЪТ ИМ Е ПЪРВИЯТ ОЦЕЛЯЛ СРЕЩУ НЕПРОСТИМО СМЪРТОНОСНО ПРОКЛЯТИЕ!’’
Нямаше магьоснически вестник или списание,което да не гъмжи от материали за провала на Волдемор и рухването на Черният ред,нямаше статия,която да не е посветена на незабравимите събития,случили се в последният ден на месец октомври.
Нарциса Малфой закусваше мълчаливо,преглеждайки сутрешната преса и крещящите заглавия,потънала в отегчени мисли.
Лили и Джеймс Потър.Спомни си ги от периода на ученическите си години,спомни си връзката им,връзка между чистокръвен и мътнород,която явно не бе попречила на любовта им и на желанието им да се оженят,пренебрегвайки умишлено създадените от Волдемор закони,образуващи сърцевината на Черния ред.
‘’ХАРИ ДЖЕЙМС ПОТЪР ОЖИВЯВА,ПОБЕЖДАВАЙКИ ОНЗИ,КОЙТО НЕ БИВА ДА СЕ НАЗОВАВА!’’
Нарциса четеше хладнокръвно статиите за промените,наставащи в магьосническият свят през последните няколко дни,за новите служители,постъпили на работа в Министерството на магията,за присъединяването на дименторите към Светлата страна,за активизирането на аврорите,за назначаването на нов министър на Магията,все новини,които не я засягаха пряко и не бяха в състояние да я развълнуват.
Какво й пукаше на нея за всичко случващо се,какво й пукаше за факта,че Черния ред вече не съществуваше,че мъгълокръвните вече не бяха подложени на гонения,че смъртожадните биваха залавяни и изправяни пред Магьосническият трибунал?
Това не я правеше свободна,нито щастлива;живота като госпожа Малфой отдавна я бе научил на безразличие и сега Нарциса не бе способна да се развълнува почти от нищо,загубила своята свобода,тя нехаеше за новопридобитата такава на останалите вещици и магьосници.
Замисли се за съпруга си и се подсмихна,представяйки си неблагоприятната ситуация,в която се намираше Луциус Малфой в момента:той бе смъртожаден,Черният знак грееше на китката му и бе въпрос на време да бъде разследван и изправен пред магьосническото правосъдие,за да отговаря за делата и постъпките си.
Нарциса отпи спокойно от пълната си с чай чаша,представяйки си с какво удоволствие би наблюдавала как собственият й съпруг бива тикнат иззад решетките на Азкабан или бива подложен на Целувката на диментор,разделяйки се с душата си...
Едва тогава тя би могла да бъде истински свободна.
Едва тогава Нарциса Малфой би могла да се спаси.

.................

-Още един отказ..-промълви горчиво Андромеда,показвайки на Тед учтивото,но студено писмо,което й бе изпратил Барти Крауч в отговор на молбите й да преразгледа отново случая на Сириус Блек,когото бе тикнал в Азкабан,без да си направи труда да му даде възможност да каже пред Магьосническия трибунал своята версия за събитията,случили се в нощта на Вси Светии.
Андромеда едва не бе припаднала от ужас в деня,в който бе разбрала,че Сириус Блек е арестуван по обвинение за няколко убийства и бе получил доживотна присъда без право на обжалване,новина,която бе подействала изключително зле на нервите й,прибавяйки към сърцето й нова болка наред с тази,която изпитваше след смъртта на Лили и Джеймс.
Магьосническите вестници бяха отразили случилото се наред с новините,свързани с падението на Волдемор и Андромеда смразена бе изчела всяка една жестока статия,изкарваща Сириус убиец...
...убиец...
Не можеше да е вярно,Андромеда отказваше да го възприеме,не можеше да повярва,че нейният любим братовчед е избил всички онези хора и дори не бе направил опит да се защити,когато по заповед на Барти Крауч пазителите на Магьосническия ред бяха пъхнали Сириус в Азкабан без дори да организират процес.
Как бе възможно Сириус,точно Сириус да бъде обвинен в подобна жестокост,да бъде обвинен не само в убийството на мъгъли,но и в това на Питър Петигрю,един от най-добрите му училищни приятели??
Вестниците бяха публикували снимки на мястото,където бяха извършени убийствата,както и застаналият в средата на улицата,заливащ се в смях Сириус,снимки,които бяха ужасили Андромеда до дъното на душата й,но които не бяха в състояние да убедят сърцето й,че Сириус наистина е виновен.
‘’Аз го познавам,познавам го,той никога не би извършил подобно нещо,не и Сириус,никога...’’-опитваше се да се самоубеди тя,четейки отново и отново коментарите на хората,които бяха заловили Сириус на местопрестъплението и които бяха останали ужасени от обезумелия му вид и от неадекватното поведение.’’Сириус не може да ги е убил,не може,той не е такъв,не е...’’-сълзите се стичаха по лицето й и Андромеда се чувстваше ужасно,разкъсвана от противоречиви мисли.
Трябваше да има някакво друго обяснение,трябваше и Андромеда се залови отчаяна за тази си мисъл.Пресата публикуваше всякакви абсурдни твърдения по адрес на Сириус и едно от тях бе,че по време на Черния ред той е бил смъртожаден и унищожаването на Онзи,който не бива да се назовава го е изкарало извън релси,карайки го да откачи от ярост и да избие всички онези хора;това бе една от причините,поради която Сириус бе тикнат в магьосническият затвор без да бъде организиран процес,в който да му бъде позволено да се защити.Андромеда не спираше да вярва,че Сириус е обвинен несправедливо,тя умоляваше членовете на Ордена да й помогнат да докаже невинността му,но всички те бяха убедени,че Сириус наистина е виновен и не бяха в състояние да вярват,че е възможно да има друга версия.Дори и Ремус Лупин мислеше,че Сириус наистина е убил Питър и мъгълите и с болка й го призна,опитвайки се да увери и нея и себе си,че сега най-доброто място за Сириус е Азкабан,там,където той вече не би могъл да навреди на никого.
Въпреки всяко едно неоспоримо доказателство,Андромеда не бе в състояние да повярва във вината на Сириус и направи всичко възможно,за да й бъде позволено да го посети поне веднъж,но напразно:Сириус бе един от най-строго охраняваните затворници в Азкабан и бе абсолютно забранено да бъде посещаван от външни хора.Тя не се отказа и продължи да прави всичко по силите си,за да му помогне.Пишеше писма до Барти Крауч,умолявайки го да насрочи процес,в който да позволи на Сириус да каже своята версия за събитията,но Крауч,който ненавиждаше всичко,свързано със смъртожадните и Черният ред,не удовлетвори молбите й и не направи нищо,за да позволи на Сириус да бъде изслушан от Магьосническия трибунал.
В представите на някои вещици и магьосници Сириус бе смъртожаден,в тези на други бе магьосник,който бе служил на Светлата страна и в един момент бе полудял,за трети бе убиец,който заслужаваше да изгние зад решетките;единствено в сърцето на вярващата в него Андромеда Сириус Блек си остана невинен и обвинен невярно,единствено тя продължаваше да вярва в него,да вярва,че един ден истината ще бъде разкрита по някакъв начин...
Андромеда хълцаше измъчено в прегръдките на Тед,който страдаше да я вижда толкова съсипана,но не знаеше как да й помогне,как да я успокои.Защото той бе от онези,които вярваха във вината на Сириус и колкото й тежко да му беше,Тед Тонкс си мислеше,че е по-добре Сириус да остане в Азкабан,отколкото да бъде пуснат на свобода,получавайки възможност да извърши нови злодеяния...

................

Целият магьоснически свят бе изпаднал в противоречиви мисли,след като бе станало ясно,че Дъмбълдор не желае да сподели с никого къде точно ще отрасне и ще бъде отгледан Хари Потър,бебето,благодарение на което бе рухнал Черния ред и бе приключил терора на Волдемор.Според магьосническите закони след смъртта на родителите грижата за детето трябваше да бъде поета от техни магьоснически роднини или от кръстниците му,но подобно нещо не можеше да се случи с Хари Потър,тъй като майка му бе от мъгълски произход,всички роднини на баща му бяха мъртви или убити през годините на Черния ред,а кръстникът му гниеше в Азкабан,обвинен в убийството на магьосник и няколко мъгъли,поради което му бе отнета възможността да получи попечителство над кръщелника си.Трибуналът в Министерството на магията бе поверил на Дъмбълдор грижата за Хари,тъй като всички вещици и магьосници от Светлата страна вярваха бяха убедени,че той е единственият,който би могъл да възстанови магьосническия ред след управлението на Волдемор,както и че никой друг не би бил по-наясно какво е най-добро за Хари и неговото бъдеще.
Никой не знаеше за мъгълските роднини на Лили,ето защо никой не подозираше,че Дъмбълдор е решил да остави детето на отглеждане при Петуния и Върнън Дърсли,никому непознати мъгъли,следващ свои собствени мислени заключения.Много магьоснически семейства бяха убедени,че Хари Потър ще бъде осиновен от някое от тях и затрупваха Дъмбълдор с писма и горещи молби да им позволи да отгледат детето на Лили и Джеймс като свое,отблагодарявайки му се по този начин за избавлението и спасението от Тъмният лорд и неговите поддръжници.Сред семействата,изявили желание да осиновят Хари,бе и семейство Уизли:Моли Уизли искрено скърбеше за мъртвите Лили и Джеймс и умоляваше Дъмбълдор да й даде Хари,тъй като в благородното й,обичливо сърце имаше място за още едно дете.Съсипаната след смъртта на семейство Потър и арестуването на Сириус Андромеда направи всичко по силите си,за да увери Дъмбълдор,че за Хари няма по-подходящо място от дома на семейство Тонкс,където той щеше да бъде отгледан с любов и нежност,превръщайки се в братче на малката Нимфадора.Ремус също настояваше да му бъде позволено да вземе Хари,тъй като убийството на най-добрите му приятели бе жесток удар за него и той искаше да се увери,че детето им ще има възможност да се радва на безгрижно и щастливо детство.
Мнозина бяха приятелите на Лили и Джеймс Потър и всички молеха и настояваха да се погрижат за Хари,но Дъмбълдор не го даде на нито едно от магьосническите семейства,изявили желание да го осиновят,а последва своя собствен план,оставяйки го в една дълбока нощ на прага на дома на Петуния и Върнън Дърсли с писмо,в което им обясняваше всичко,което се бе случило с Лили и Джеймс и най-вече причините,поради които настояваше те да се погрижат за малкият си племенник.
Дъмбълдор знаеше,че Петуния няма да е в състояние да обича Хари и че на детето му предстоят тежки,изпълнени с горчиви моменти детски години,но също така знаеше и други неща,останали в тайна от магьосническата общност.
Знаеше съдържанието на пророчеството,което щеше да има изключително важно значение след години,знаеше,че ако на света е останал дори един хоркрукс,вероятността Волдемор да не е мъртъв е доста голяма,и че рано или късно може да се завърне,готов да нанесе следващия си удар.Хари Потър трябваше да бъде предпазен по всеки възможен начин,Дъмбълдор имаше намерение рано или късно да тръгне да издирва предполагаеми хоркрукси,принадлежащи на непримиримият му враг,целейки да го унищожи веднъж завинаги.
Ако душата му бе разпокъсана,Волдемор нямаше да може да умре,не и преди всичките му хоркрукси да бъдат унищожени,което означаваше,че рано или късно той щеше да се завърне по някакъв начин,копнеещ за мъст и нови кръвопролития.
Но дори и да съществуваше вероятност Волдемор да е все още жив,дори и да имаше хоркрукси,до предполагаемото му завръщане имаше време,дълго,неопределено време и Дъмбълдор смяташе да го използва по възможно най-добрия начин,помагайки на магьосническото общество постепенно да се освободи изцяло от натрупваните през годините страх и безпомощност и да остави окончателно в миналото Черния ред,нанесъл толкова много вреди и нещастия...

..............

‘’Не е възможно....това трябва да е някаква ужасна,недодялана шега..’’-мислеше си вцепенена Петуния,взираща се с ужас и неверие в поставеното на прага на къщата й бебе,което се бе разбудило от писъците й в мига,в който го бе видяла за първи път,за да започне да я наблюдава с невинни,яркозелени очи.
Според писмото,което бе пъхнато в одеалото на детето,и което Петуния бе отворила с треперещи пръсти,това бебе принадлежеше на сестра й,на сестрата,от която се бе отрекла още преди години и която нито искаше да чува,нито искаше да вижда.
‘’С огромно прискърбие трябва да ви съобщя,че Лили и Джеймс Потър бяха убити в навечерието на Вси Светии от най-страховитият магьосник на нашия век...’’
Бе получила писмо от Дъмбълдор,име,което отначало й се стори непознато,но Петуния успя да се сети кой е той след усилен размисъл,насочен към дебрите на миналото.
Дъмбълдор бе директор на ‘’Хогуортс’’,на училището за вълшебство и магия,в което бе искала да учи и което бе посещавала сестра й,навличайки си завистта й,онзи любезен магьосник,който й бе обяснил преди години какви са причините,поради които самата тя не може да постъпи в ‘’Хогуортс’’ и който бе дядо на най-добрата приятелка на Лили,Симс,противната,зловеща Симс.
Очите на Петуния се разширяваха от недоверие с прочитането на всеки един нов ред в писмото.Дъмбълдор й бе описал начина,по който се бяха развили събитията,бе й описал колко благодарен е магьосническия свят на племенникът й затова,че бе успял по някакъв начин да унищожи лорд Волдемор,бе разяснил защо точно тя трябва да отгледа Хари Потър,нещо,което Петуния не бе в състояние да направи,не и след като таеше такава дълбока ненавист към сестра си,ненавист,която сега започна леко да тежи на съвестта й,понеже Лили бе мъртва.
‘’Защо аз??’’-роптаеше наум Петуния,наблюдавайки бебето,без да направи никакви опити да го вземе в ръце или да го успокои,когато то заплака жално.Петуния си имаше отговорен и здравомислещ съпруг,добре подредена,модерна къща,както и свое собствено дете,защо трябваше да й причиняват това и да й натрапват детето на сестра й,защо??
Защото Дъмбълдор бе убеден,че дома й бе най-безопасното място за Хари Потър и Петуния имаше чувството,че той не би приел яростните й откази да отгледа сина на Лили Потър.
‘’Защо трябваше да те натресат точно на мен??’’-Петуния се вгледа в изкривеното от плача детско личице и побърза да вкара бебето в къщата,преди звуците,издавани от него,да привлекат нежеланото внимание на съседите.’’Защо не са те дали на Симон,тя бе най-добрата приятелка на Лили,защо не те е взела тя,защо?’’
Петуния никога не бе чела магьосническа преса,тя и съпругът й бяха обикновени мъгъли и не знаеха нищо за събитията,случили се в магьосническия свят през последните години,не знаеха нищо за истинския произход на Симон Дъмбълдор и за вестта за смъртта й,публикувана от медиите преди повече от година.
Петуния остави детето на кухненската маса и се отпусна тежко на най-близкия стол,взирайки се в пространството.
Какво щеше да каже на Върнън,когато той се появеше,за да изпие сутрешното си кафе и завареше непознато бебе в къщата си??Как щеше да му обясни,че трябва да се погрижат за него и да отгледат,следвайки волята на някакъв си магьосник,когото никога не са срещали наживо?
Как щеше да привикне с мисълта,че детето на Лили Потър ще расте и живее в къщата на лелята,която никога нямаше да е в състояние да го обича и да го възприеме като свое собствено??

..................

Бе един напълно нормален,хладен ноемврийски ден,ден,който щеше да донесе множество неприятни изненади за Симс,която си нямаше и ни най-малка представа,че ще запомни този ден като денят,в който най-накрая успя да си възвърне спомените след продължителната,изтормозила я амнезия.
Всичко започна съвсем нормално-тя се събуди рано сутринта,чувстваща се по-спокойна от доста време насам,тъй като следродилната й депресия постепенно бе започнала да преминава,позволявайки на младата жена да се поотпусне и да привикне да живее с мисълта,че е възможно спомените й никога повече да не се завърнат.В началото амнезията й я бе измъчвала силно,но Симс бе привикнала да живее с нея,месеците минаваха,здравомислието й надделя и тя започна да си дава сметка,че може да продължи да живее нормално и пълноценно,независимо от това дали помни миналото си или не.
Симс се приближи до малкото легълце на спокойно спящата Сакс,вглеждайки се с умиление в личицето на дъщеричката си:Сакс бе един подарък от миналото,един спомен от него и Симс я обичаше повече от всичко останало,но все още се държеше сдържано към бебето си,все още не се бе научила да изразява любовта си към момиченцето с гушкане,целувки и прегръдки.
Сакс бе навършила годинка преди дни и наблюдавайки я,Симс си мислеше,че никога не е виждала по-нежно,невинно и очарователно на вид бебе:мисълта,че детето й не е наследило външния й вид вече не й причиняваше болка,а я радваше,тъй като сега,година след раждането на Сакс,Симс предпочиташе да умре,отколкото да размени с нещо друго приятно мургавата кожа,черната права косица и дълбоките сиви очи на момиченцето си.
Бе в състояние да я съзерцава с умиление и възхищение часове наред,но забеляза,че малката е изритала одеалцето си по време на съня си и се пресегна да я завие.
Симс докосна бебешките пръстчета и се усмихна щастливо в мига,в който те леко стиснаха нейните собствени.Нейното бебе,нейната плът и кръв,съществото,което обичаше повече от всичко друго на света,и за което бе готова да убива или да умре,то имаше нужда от нея,то я обичаше и нищо друго нямаше значение...
Усмивката на Симс замръзна в мига,в който спомен от недалечното минало проблясна в съзнанието й,спомен за бащата на Сакс,този,когото не можеше да си спомни изцяло и за когото бе мислила напразно през последните месеци,опитвайки се да си припомни всяка една подробност за него.
Лежаха,притиснати един до друг в леглото си и Симс притвори очи,наслаждавайки се на топлината,излъчвана от Сириус.
-Как се чувстваш сега,когато вече официално се превърна в Симон Блек,красавице?-попита шеговито Сириус и пръстите му започнаха да се движат нежно по кожата й по начин,който винаги я караше да потрепва от страст и желание.
-Никога не съм се чувствала по-щастлива,играчо..-измърка тя в мига,в който усети как устните му започнаха да проследяват пътя на пръстите,позволявайки й да изпита още по-голяма наслада.
-Сега,когато сме женени,можем да помислим и за следващата важна стъпка...-прошепна с благоволение Сириус,целувайки стомаха й.
-И каква е тя?-попита разсеяно Симс:бе твърде трудно да се съсредоточи в разговора,чувствайки диханието на съпруга си върху топлата си кожа.
Сириус надигна глава от корема й,за да я изгледа с преизпълнени с любов и щастие дълбоки сиви очи:
-Винаги съм мечтал за бебе...-каза й той,усмихвайки се на шокираното й изражение.-Твое и мое,едно малко мъниче,което да обичаме и което да е всичко за нас,едно прекрасно малко бебе,твое и мое,красавице,нашето дете,наше момченце или момиченце....
Спомените,които й бяха убягвали повече от година,внезапно започнаха да се появяват един след друг в главата й със светкавична бързина,карайки я да се замае от изненада и шок:спомените за Сириус,за кавгите и любовните им моменти,всеки един спомен за Мародерът,всичко,което бе забравила за толкова дълго време започна да се появява в съзнанието й,без тя да е в състояние да го възспре.
Симс успя да си спомни Сириус и всеки един детайл,свързан с него.В продължение на повече от година амнезията я бе тормозила,а сега внезапно се бе отдръпнала,позволявайки й да си припомни абсолютно всичко,случило се в миналото.
‘’Сириус...’’-простена съзнанието й,а сърцето й бясно заби,доволно,че тя най-накрая е успяла да си го спомни изцяло,да си спомни любимите му ястия,предпочитания и интереси,да си спомни всичките им щастливи и мъчителни дни.
‘’Сириус...о,Сириус!!’’
Симс се свлече на пода и се взря в сватбения пръстен,припомняйки си колко много пъти го бе наблюдавала през последните няколко месеца,опитвайки се да си спомни как точно го бе получила.
-Ооо,Сириус!!-Симс издаде възхитена въздишка в мига,в който Сириус й показа с гордост разкошните пръстени,които щяха да носят по време на сватбата си и изобщо през целият им съвместен живот,пръстени,които щяха да символизират вечната им любов и върху които бяха изписани имената им.-Как си посмял да похарчиш толкова много галеони,трябваше да...
Сириус я прекъсна с целувка,която заглуши остатъка от думите й и,обгръщайки талията на бъдещата си съпруга с ръце,я завъртя във въздуха:
-Моята красавица винаги трябва да получава най-доброто и аз трябва да съм най-големият идиот на света,ако не й го осигуря!
Симс не успя да се въздържи и се засмя щастливо,забелязала любовта и нетърпението,сияещи в сивите му очи:
-Обичам те толкова много..-въздъхна примирено тя,разбрала,че Сириус няма да се съгласи да подмени пръстените с някои по-евтини и не чак толкова прекрасни.Протегна ръка,за да погали бузата му,мислейки си колко много обича този мъж и как съдбата все успяваше да ги срещне и раздели,причинявайки им силно щастие,но и силна болка.
-След като се омъжим нищо няма да е в състояние да ни раздели,никога...
‘’Но не се получи така...’’-изплака вътрешно сърцето й,докато Симс крачеше вцепенено из стаята,опитвайки се да подреди обърканите си мисли.’’Не ни беше писано да сме щастливи...’’
Спомни си какво се бе случило,спомни си как бе получила видение,как внезапно бе осъзнала,че е бременна,спомни си смъртоносното проклятие,летящо към нея...
‘’След това се появи амнезията...’’-помисли си Симс,поглеждайки към стенното огледало,отразяващо разтревожените й сини очи.По време на амнезията не се бе чудила защо очите й са сини,но сега внезапно бе обзета от невероятно прозрение,което я накара да застине.Възможно ли бе проклятието да не бе успяло да засегне нея и нероденото й тогава бебе,а да бе унищожило хоркрукса на Волдемор,обитавал душата й,възможно ли бе това да е причината за смяната на цвета на очите от сиви отново на сини?
Симс,припомнила си внезапно какво бе мислила по време на онази ужасяваща нощ,протегна импулсивно ръце към спящата Сакс и я притисна здраво до себе си.
‘’Тогава чувствах,че живота й е в опасност,че хоркрукса се опитва да я убие...но успях да я родя и тя е напълно здрава...това би трябвало да означава,че хоркрукса е унищожен,той не е успял да й навреди...’’
Мисълта,че още една част от душата на Волдемор е унищожена и че не е успяла да навреди на бебето,подейства като балсам за страховете на Симс и забравила за обичайната си сдържаност,тя започна да гали косицата на Сакс,благодарейки мислено на бога,че момиченцето й е живо и здраво.
Волдемор!Хоркруксите!Сириус!
Симс простена:амнезията й бе изчезнала окончателно и сега съзнанието й бе пълно със спомени за отминалите дни,за ‘’Хогуортс’’,за ‘’Тъмната страна’’,за изживяното преди толкова много време.
Спомни си за всичко,което й бе казал Джой по времето,когато бе бременна,изплашена и лишена от спомени,спомни си за всичко,което й бе разказал за миналото й.
‘’Той не е искал да ме лъже,той е искал да ми спести истината,да ми спести болката,искал е да ме защити,да ме предпази,затова ми е представил лъжлива версия,затова не ми е разкрил какво точно се е случило...’’
Симс не бе в състояние да изпитва гняв сега,когато бе разбрала,че Джой я е лъгал за някои неща,тя знаеше,че той го бе направил за добро;най-добрият й приятел я бе откъснал от всичко,което би могло да я застраши и нарани,бе я довел в дома си,бе се грижил за нея и за детето й,дори бе дал фамилията си на Сакс и Симс бе наясно,че няма право да го обвинява за поведението му по време на амнезията й и че той бе действал единствено в неин интерес.
‘’Какво става с магьосническия свят?Какво се е случило със Сириус,с Лили,с всички след онази вечер?Какво се случва с Ордена,със смъртожадните,с приятелите ми??’’
Въпросите бомбардираха съзнанието й,въпроси,на които не можеше да открие отговор сама;по време на амнезията си Симс не се бе интересувала от случващото се в магьосническия свят и не бе чела магьосническа преса,затова почувства как сърцето й се присви от страх в мига,в който изчисли наум колко време бе минало,откакто бе изгубила спомените си...
...повече от година....
По това време можеше да са се случили много неща,неща,за които дори не смееше да си помисли...
Джой й бе казал,че магьосническото общество я мисли за мъртва и тя му вярваше:това обясняваше защо Волдемор и хората му не я издирват,както и факта,че Симс прекарваше голяма част от времето си предимно затворена в дома на семейство Макглан,най-безопасното място за нея...
‘’Какво се е случило със Сириус???’’-крещеше сърцето й паникьосано.’’Какво се е случило със съпруга ми???”’’
Джой й бе споменал,че Сириус се води за безследно изчезнал и припомняйки си това,Симс прехапа почти до кръв устни,молейки се най-добрият й приятел да я излъгал...
Сириус навярно също я мислеше за мъртва,той не знаеше,че има дъщеря,не знаеше,че е баща,не знаеше нищо за Сакс...
‘’Какво ще правя сега??’’
Какво трябваше да прави сега,след като амнезията й вече я нямаше и бе успяла да си спомни всичко,абсолютно всичко??
‘’Трябва да поговоря с Джой,той трябва да ми обясни...’’
Сакс се размърда в ръцете й и Симс осъзна,че без да се усети е притиснала прекалено здраво бебето до себе си,разбуждайки го по този начин от съня му.Сакс се взря с вечно любопитните си,невинни сиви очи в лицето на майка си и Симс почувства силна болка,припомняйки си чие копие са тези очи.
-Всичко ще бъде наред,миличко..-произнесе с треперещ глас тя,опитваща се със всички сили да овладее душевното си състояние.Каквото и да се случеше,каквото и да я очакваше,тя нямаше да позволи нещо да нарани детето й и щеше да направи и невъзможното,за да се погрижи да осигури щастието и безопасността му.Волдемор навярно все още бе жив и все тероризираше магьосническия свят,а докато той вилнееше с поддръжниците си,Сакс никога нямаше да бъде изцяло в безопасност,никога...
-Всичко ще бъде наред...-продължи с тих глас Симс,опитвайки се да убеди по-скоро себе си,отколкото малкото,крехко същество,което се бе сгушило в прегръдката й.Сакс вдигна пухкавата си ръчичка,за да погали Симс по бузата и майка й усети как сърцето й я заболя с двойно по-голяма сила при мисълта,че Сириус навярно е мъртъв и че никога няма да има възможността да види своето момиченце...
Джой щеше да й разкрие истината независимо колко болезнена или страшна бе тя;сега,когато си бе възвърнала спомените,Симс бе готова да тръгне да търси Сириус и нищо,абсолютно нищо нямаше да бъде в състояние да я спре,докато не го открие или не разбере какво точно се случва с него..

........................

Симс влезе бавно в просторната кухня на дома на семейство Макглан и сърцето й заби тревожно в мига,в който погледа й попадна на купчината магьоснически вестници и списания,подредени на масата.Бе изминало дълго време,откакто не се бе интересувала от събитията,случващи се в магьосническия свят и усети,че се бои да разлисти страниците при мисълта за това,което би могла да прочете там.
‘’Не мога да го направя,не мога...’’
Страхуваше се толкова много,че за малко да се обърне и да напусне помещението,но почувства как се изпълва с гняв,причинен от очевидната й слабост.Тя,която бе преживяла толкова тежки моменти и опасности,се боеше да прочете някакви си вестници,боеше се да научи какво точно се случва,готова бе да очаква най-лошото,най-страшното.
Къщата бе потънала в приятна тишина и спокойствие.Джой не се бе връщал у дома от няколко дни,зает с някакви бизнес срещи,а Сесил бе на гости у някаква своя приятелка,ето защо Симс бе оставена за кратко време сама с децата и домашните духчета,които бяха подреждали кухнята до момента на влизането й вътре,и които се оттеглиха веднага,щом тя ги помоли за това,учудени от тревогата,лъхаща от сините й очи.
‘’Трябва да разбера...трябва да науча...’’
Симс се приближи до вестниците и си пое дълбоко дъх,молеща се всичко да е наред и да прочете нещо,свързано с приятелите й или хората,които обичаше най-много.
‘’Моля те,Мерлин,нека всички те са добре,моля те,моля те...’’
По време на амнезията й не се бе сещала да попита Джой за приятелите си,понеже не бе могла да си ги спомни,не бе имала и видения в сънищата си,които да й подскажат дали Сириус и останалите са добре,не знаеше нищо,абсолютно нищо за тях и страха,че може да са пострадали,я вледени още преди да е успяла да прочете каквото и да било.
‘’Моля те да са добре,моля те...’’
Безмълвните й молитви не бяха в състояние да променят реалността,независимо от това каква бе тя,Симс го осъзнаваше добре,но въпреки това не можеше да спре да се моли мълчаливо,опитвайки се да се овладее и да не позволи на лошите предчувствия и душевните страхове да я извадят от строя.
Изпълнените й с тревога и напрежение очи попаднаха на един от октомврийските броеве на ‘’Пророчески вести’’ и Симс пребледня като мъртвец в мига,в който видя крещящите заглавия.
Нищо не беше наред,абсолютно нищо...


...........................

Джой се магипортира ентусиазиран във всекидневната си,нямащ търпение да се види със Сесил и да обсъди с нея новините за последните случили се в магьосническия свят събития,а именно падението на Волдемор и рухването на Черният ред..
Джой бе отсъствал няколко дни от страната и бе останал шокиран когато се бе завърнал и бе разбрал,че сина на Лили и Джеймс Потър е победил по някакъв начин Черният лорд и че властващи допреди броени дни,сега смъртожадните биваха принудени да се укриват в опити да запазят живота и свободата си.Всичко се бе променило значително след незабравимата вечер,по време на която се бяха разиграли събитията в дома на семейство Потър и на Джой му бе изключително трудно да възприеме веднага факта,че убиеца на баща му е бил победен от едно малко дете,което бе неоспоримо доказателство,че не съществуват повече хоркрукси на Волдемор,защото ако ги имаше,нещата биха се развили по съвсем друг начин;че Сириус Блек бе тикнат зад решетките на Азкабан,обвинен в няколко изключително жестоки убийства,че вече няма да му се налага да бъде принуждаван да се държи като покорен смъртожаден,изпълняващ заповедите на онзи,когото ненавижда с цялата си душа...
Волдемор бе мъртъв и първото,което направи Джой,бе да си помисли за Симс и за това до каква степен я засягаха случващите се събития.Амнезията я бе накарала да забрави миналото и той бе на мнение,че не трябва да й припомня нищо от онези тежки дни,мислейки,че е по-добре да живее заблудена,но щастлива донякъде,отколкото нещастна,но научила горчивата истина.Защо да я наранява,разкривайки й,че по-голямата част от магьосническия свят ликува от факта,че баща й е унищожен,защо да я й причинява болка,казвайки й,че е дъщеря на убиец без съвест и човешки качества?Трябваше ли да й каже истината сега,когато на Черния ред окончателно му бе сложен край,трябваше ли да й каже,че бащата на детето й е убиец и затворник,че магьосническата преса й е изградила образ на смъртожадна и безскрупулна подражателка на Волдемор?
Джой винаги правеше това,което мислеше,че е най-добро за Симс,и тъй като сега мислеше,че тя няма нужда от всичките тези вълнения и тревоги,реши да не й разкрива истината и да я предпази от нея,тъй като предпочиташе да нарани по-скоро себе си,отколкото нея,говорейки й за Сириус,Волдемор и всичко случило се.
Мислите на Джой бяха прекъснати от силен трясък,долетял откъм кухнята,и той подскочи разтревожен на място,недоумяващ какво се случва.Преди да успее да направи каквото и да било,до крака му се магипортира шумно едно от служещите в къщата домашни духчета и заговори с разтревожен,писклив гласец:
-Господарю,вие трябва да отидете в кухнята,господарю,да успокоите госпожица Симс...
Да успокои Симс?В сърцето на Джой се появи тревога при мисълта,че се е случило нещо,което да е обезпокоило неговата приятелка до такава степен,че тя да е изпаднала в толкова силен пристъп на гняв или истерия.Откъм кухнята долетя нов трясък и Джой побърза да отпрати духчето и да се затича към помещението,за да види какво става и какво точно не е наред.
Застана на прага и огледа с недоумяващи,разтревожени очи кухнята,която,спретната и чиста допреди няколко часа,сега бе посипана с изпонатрошени чинии и съдове,чиито порцеланови или стъклени парченца бяха пръснати по целия излъскан под.Симс вилнееше насред кухнята,унищожавайки стремглаво всеки предмет,до който се докоснеше и Джой неволно потрепери,забелязал болката в очите й.
-Симс...-повика я неспокойно той в мига,в който Симс запрати по една от стените някаква чаша,която се разби на хиляди парченца:никога преди не бе виждал младата жена обезумяла до такава степен и се уплаши сериозно за здравето й,виждайки я напълно освободена от каквото и да било самообладание.-Симс,скъпа,какво се е случило?
Дочула гласа му,Симс се извърна към него и изкрещя,чупейки в мъката си една чиния на две:
-КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО??КАКВО БИ МОГЛО ДА СЕ СЛУЧИ,ДЖОЙ???
В този момент Джой,който я познаваше по-добре от всеки друг застина,осъзнал,че това не е депресираната,тиха и мълчалива Симс от последната година,а онази Симс от миналото,която навярно бе възвърнала стария си характер с разликата,че тази сутрин нещо бе успяло да й повлияе до такава степен,че да я накара да излезе от равновесие.
-НАЙ-ДОБРАТА МИ ПРИЯТЕЛКА Е МЪРТВА,СЪПРУГЪТ МИ ГНИЕ В АЗКАБАН,ВОЛДЕМОР Е УНИЩОЖЕН,А АЗ НАЙ-НАКРАЯ УСПЯХ ДА СИ ВЪЗВЪРНА СПОМЕНИТЕ И ДА СЕ СЕТЯ ЗА МИНАЛОТО!!!-Симс продължаваше да крещи и Джой можеше да почувства различните емоции,преобладаващи в крясъците.
Гняв.Болка.Страдание.
-О,Симс..-прошепна,изпълнен със състрадание той,но то като че ли отприщи още повече вълната от чувства,изпълваща Симс,давайки й нови сили да руши и крещи,опитвайки се да се отърве по този начин от болката,която разкъсваше сърцето й:
-ТОЙ ГИ Е УБИЛ,УБИЛ Е ЛИЛИ И ДЖЕЙМС,А АЗ НЕ МОЖАХ ДА НАПРАВЯ НИЩО,ЗА ДА ИМ ПОМОГНА,НЕ МОЖАХ ДА СЕ ОПИТАМ ДА ГИ СПАСЯ,ЗАЩОТО ГИ БЯХ ЗАБРАВИЛА,БЯХ ГИ ЗАБРАВИЛА НАПЪЛНО...-Симс унищожи поредният скъп чаен сервиз на Сесил,задъхвайки се от воплите и едновременно с това бясно мигайки с клепачи:болката й бе толкова всепоглъщаща и жестока,че Симс не бе в състояние да я изрази чрез сълзи.Тя погледна към сгърченото от съчувствие и агония лице на Джой,неспособна да се удържи,неспособна да спре:
-ЗАЩО НЕ МИ КАЗА,ЧЕ СИРИУС СЕ Е ПРЕВЪРНАЛ В УБИЕЦ,ДЖОЙ???ЗАЩО МЕ ИЗЛЪГА,ЧЕ Е БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ,ЗАЩО СКРИ ОТ МЕН ЦЯЛАТА ИСТИНА,ЗАЩО?ЗА ДА НЕ МЕ НАРАНИШ??ЗА ДА МИ СПЕСТИШ ЦЯЛАТА ШИБАНА БОЛКА,ЗА ДА НАПРАВИШ ЖИВОТА МИ МАЛКО ПО-ДОБЪР,ЗАБЛУЖДАВАЙКИ МЕ??ЗАЩО??ЗАЩО БОЛИ ТОЛКОВА,ДЖОЙ,ЗАЩО ВСИЧКО ТОВА СЕ СЛУЧВА ТОЧНО НА МЕН,ЗАЩО???
Джой стоеше застинал на няколко метра от нея,с очи,пълни със сълзи,докато Симс продължаваше да крещи с треперещ глас и с яростни,преизпълнени със страдание очи:искаше да й помогне,да я утеши,да премахне изпълващата я болка,но знаеше,че това е невъзможно сега,когато амнезията й бе преминала и Симс бе успяла да си припомни всичко...
Очите му се плъзнаха по останките от накъсаните на парчета вестници,валящи се по кухненската маса:Симс навярно бе разбрала всички тези неща от пресата и бе обезумяла,научавайки новините за семейство Потър,за Волдемор,за Сириус Блек.
-Симс..-промълви той,протягайки ръце към нея,но Симс го отблъсна,задъхваща се от болка и агония.В един момент гласните струни й изневериха и обхваната от отчаяние и тежка скръб,Симс се свлече тежко на пода,като обхвана колената си с ръце и захълца сподавено,разкъсвайки по този начин сърцето на Джой,който не издържа повече,коленичи до нея и я сграбчи в прегръдките си,опитвайки да я успокои чрез близостта си.Симс се вкопчи в него като удавник и заплака безмълвно,скривайки лице в шията му,а Джой я притисна здраво до себе си,шептейки задавено в ухото й:
-Не плачи,Симс,не плачи,скъпа,всичко ще се оправи,моля те,не плачи...
Тя не чуваше думите му,съзнанието й се бе вцепенило,а сърцето й кървеше,обхванато от разрушителни чувства.
То бе разбито,унищожено,съсипано,изцедено.
Джеймс и Лили бяха мъртви...
Симс нададе нов вопъл и захапа ризата на Джой,опитвайки се да спре напиращите в очите й нови сълзи.
Сириус бе затворник,бащата на детето й бе убиец,бе се превърнал в доносник,в предател..
Мисълта за това бе прекалено тежка,за да може да я понесе,прекалено болезнена,за да може да я забрави или пренебрегне...
Какво значение имаше,че Волдемор е мъртъв,при положение че мъртви бяха и най-добрите й приятели?
Какво значение имаше,че Черния ред вече не действа,при положение че съпругът й вече не бе онзи Сириус Блек,когото бе обичала преди?
Какво значение имаше,че магьосническото общество на Великобритания вече е свободно при положение,че тя никога повече нямаше да може да бъде част от него?
Всичко съществено бе изгубило значението си в тези мигове,изпълнени с нейната собствена болка,с нейните собствени чувства и страдания...
Изминаха няколко дълги минути,докато Симс успее да се овладее до такава степен,че да престане да хълца,да плаче и да прави нови опити да крещи:макар и съсипана вътрешно от скръб,младата жена се сети за играещите си на горния етаж невръстни деца и сключи устни,осъзнала,че те може да доловят крясъците й и да се изплашат;Симс се опита да диша дълбоко,но тялото й все още не бе спряло да трепери,когато тя се извърна да погледне към Джой:
-Амнезията ми премина тази сутрин...-заговори тя тихо,полагайки нечовешки усилия да не си позволи да изпадне отново в истерия.-Случи се съвсем внезапно,в един момент всичките ми спомени се възвърнаха и се сетих коя съм и какво съм преживяла...-гласа й не се поддаваше на усилията й да го успокои и потреперваше със всяка една нейна следваща дума.-Не мога да ти опиша как се почувствах,когато се осмелих да прочета заглавията на вестниците,за да разбера какво се е случило през последната година,за да науча какво се случва и сега...-болката я раздираше вътрешно и Симс се бореше да не заплаче отново,бореше се със всички сили да не позволи на отчаянието и страданието да я надвият,правейки я слаба и безпомощна.-Толкова много ме боли,Джой...толкова много боли...
Симс се сгуши в него,но дори здраво стиснатите й очи не бяха в състояние да прогонят болезнените картини,появяващи се в съзнанието й.
-Съжалявам,Симс..-каза й Джой,който,съпричастен на болката й,изглеждаше почти толкова съсипан и изтормозен колкото нея,и който нито за миг не я изпусна от обятията си,горящ от разкаяние и състрадателност.-Моля те да ми простиш за това,че те излъгах за някои неща по времето,когато ти имаше амнезия,но не го направих,за да те нараня,направих го единствено за да те защитя,прости ми,моля те,толкова много съжалявам за всичко,но исках ти да си добре,исках да си щастлива и да не се сещаш за това,което би могло да те накара да страдаш....
Сгушила се в ръцете му,Симс се чувстваше така,сякаш ще умре от болка всеки един момент,молеше се да умре,за да не изпитва всички тези емоции,които заплашваха да я унищожат вътрешно.
‘’Трябва да продължиш да живееш,трябва...’’
За какво?За какво да живее сега,след като никога нямаше да види приятелите и Сириус отново?
‘’Заради Сакс...заради нея,тя има нужда от теб,не можеш да си позволиш да се предадеш и да позволиш на чувствата да те съсипят..момиченцето ти има нужда от теб,Симс,не трябва да падаш духом,трябва да мислиш за нея,Сакс се нуждае от теб....’’
Сакс.Нейното малко момиченце,нейното бебе,детето,за което бе способна на всичко,на абсолютно всичко.
Образът на Сакс изплува в съзнанието на Симс и тя осъзна,че няма да е в състояние да изпадне в депресия или да се самоубие,не и при положение,че обичаше Сакс прекалено силно,за да си навреди,оставяйки я не само без баща,но и без майка.
Трябваше да превъзмогне болката по някакъв начин и да се съвземе,да продължи напред и да премисли абсолютно всичко,за да не направи нещо,което би навредило на бебето й.Защото сега Сакс бе нейното семейство и ако трябваше да продължи да живее,то Симс щеше да продължи да живее само и единствено заради нея.
-Не ти се сърдя за това,което си ми казал или направил за мен,Джой,а съм ти дълбоко благодарна за всички грижи,които си положил за мен и за Сакс,както и за това,че винаги правеше най-доброто за мен...-заговори глухо Симс,опитвайки се да подреди мислите в главата си и да се успокои до такава степен,че да е в състояние да води нормален разговор.-Припомних си миналото,но все още има много неща,които не разбирам,неща,които те моля да ми обясниш...
Тя се взря в него и Джой осъзна,че старата Симс се бе възвърнала заедно със стария си нрав и стария тип поведение:след преминаването на истерията Симс с нечовешки усилия възвърна безизразния лик на изтормозеното си лице и погледна приятелят си с очи,в които се четяха не болка или агония,а огнени решителност и желание да научи абсолютно всичко,независимо от новата болка,която щеше да изпита,научавайки всяка една подробност....

.................

Часове по-късно Симс се върна в спалнята си и останала сама,облегна гръб на вратата и седна на пода,заравяйки лице в притиснатите до тялото й колене,позволявайки на шока от неприятните вълнения да я завладее изцяло,без да направи нищо,за да го спре.Заряза сдържаността и позволи на сълзите да потекат свободно,но докато сърцето й я болеше жестоко,от устните й не се изтръгна нито един вопъл,нито един стон.Бе преживявала множество трудни и неприятни моменти в живота си и бе успяла да оцелее,бе успяла да продължи напред,трябваше да успее и сега,независимо от разкъсващите я вътрешно агония,страдание и безпомощна ярост.
‘’Лили и Джеймс са убити...Сириус е предател....Волдемор е унищожен...’’
Това бяха единствените мисли,въртящи се в този момент в изтормозената й глава,единствените,които имаха каквото и да било значение и които увеличаваха болката й,изпълвайки сърцето й с противоречиви чувства...
Малкото момченце на Лили и Джеймс незнайно как бе успяло да унищожи баща й,спасявайки още в невръстна възраст магьосническият свят от тиранията му-Симс бе прочела всичко за случилото се в нощта на Вси Светии и все още не можеше да повярва,че едно толкова малко момченце е успяло да победи без никакви усилия един толкова могъщ магьосник...
‘’Волдемор е мъртъв...това означава,че или не е имал други хоркрукси освен мен и огърлицата на Четиримата,или е имал,но те не са подействали,не са успели да го направят безсмъртен...’’
Това също така означаваше,че сега,когато си бе възвърнала спомените,Симс нямаше защо да издирва други хоркрукси при положение,че те не представляват опасност,тъй като силата им явно не бе достатъчна,за да възкреси Тъмният лорд...
Чувстваше мрачно задоволство при мисълта,че Волдемор никога повече няма да се появи в живота й,обърквайки го,никога повече няма да нарани когото и да било,никога повече няма да всява страх,паника,безпомощност...
Волдемор никога нямаше да разбере за Сакс,никога нямаше да я застраши с каквото и да било.Той бе мъртъв и това означаваше свобода за всички и най-вече за Симс,свобода,за която дори не си бе мечтала навремето,тъй като си бе мислила,че двамата за свързани завинаги чрез хоркрукса в нея,хоркрукс,който вече не съществуваше.
Джой бе разказал на Симс всичко,което бе поискала да узнае,всичко,което я интересуваше-бе й разказал какво се бе случило по време на битката в покрайнините на Лондон,как рикоширалото смъртоносно проклятие я бе уцелило и всички я бяха помислили за мъртва,как той единствен доловил дишането й,и бързо съставил план,с който да я предпази от тези,които биха искали да й навредят.Разкаянието гореше в очите му и той отново и отново й се бе извинявал за неособено добре обмислената си постъпка да й даде да изпие забавящо пулса и ритъма на сърцето лекарство,което бе предизвикало няколкомесечна кома и амнезия;болката в очите на Джой бе толкова искрена и голяма,че Симс се опита да премахне тежкото бреме на вината,което го терзаеше,но не можа да не изтръпне от ужас при мисълта,че е могла да изгуби бебето си заради тогавашното си състояние.Симс също така научи за унищожителния гняв,обхванал Волдемор в мига,в който той бе научил за ‘’смъртта й’’ и това я накара да заключи мислено,че е права и че смъртоносното проклятие е унищожило завинаги онази частица от чуждата душа,която Волдемор бе вселил в нея.Сега в тялото и съзнанието й нямаше абсолютно нищо,свързано с него и Симс знаеше,че това ще се отрази на способностите й,които навярно бяха намалели значително в сферата на Черните изкуства,но това не я вълнуваше ни най-малко,по-важно бе,че се чувстваше чиста,чувстваше се свободна...
Мисълта й се насочи за пореден път към Лили и Симс си припомни с горчивина колко ужасена бе изглеждала най-добрата й приятелка в мига,в който бе осъзнала,че проклятието й ще уцели Симс:Джой й бе казал,че не е поддържал връзка с никого от Ордена,което означаваше,че нито един от хората на Дъмбълдор не е знаел,че тя е жива и е в безопасност...
‘’Направих го,за да те защитя,Симс,единствено заради това..’’
Как ли се бе чувствала Лили при мисълта,че е убила най-добрата си приятелка?
Сърцето на Симс се изпълни със състрадание,докато младата жена си представяше колко ли е страдала Лили,живееща с тази страшна мисъл:Симс обичаше Лили повече от себе си и нито за миг не бе способна да я обвини или да изпита гняв към нея заради смъртоносното проклятие,което щеше да отнеме не само нейния живот,но и този на бебето й,ако не се бе сблъскал с хоркрукса в нея.
Никога нямаше да може да види Лили отново,да я притисне до себе си,да й каже всичко,което тежеше на сърцето и душата й,защото Лили бе мъртва,Волдемор я бе убил и Симс не можеше да й помогне,бе прекалено късно...
Болката в сърцето й се засили,сливаща се със силен гняв,предназначен за Волдемор,който бе успял да се добере до Лили и Джеймс и бе лишил завинаги малкият Хари от родителите му...
Това,от което я болеше най-много бе факта,че те бяха мъртви заради Сириус,който ги бе предал,бе ги предал на Волдемор,чудовищна мисъл,която съзнанието на Симс отказваше да възприеме:нейният любим Сириус не можеше да е направил това,не можеше,но то бе факт,който не търпеше отричане.Всички магьоснически вестници бяха описали подробно убийствата,извършени от Сириус по средата на най-обикновена мъгълска улица,ненормалното му поведение и вкарването му в Азкабан;наред с това бяха разтръбили из обществото,че Сириус е бил омъжен за нея и очите на Симс бяха потъмнели от болка,когато бе прочела твърденията,че е била смъртожадна,че след сватбата им Сириус,тласкан от любовта си към нея,се е присъединил към съпругата си на Тъмната страна и,обезумял от скръб след смъртта й бе полудял,неспособен повече да се контролира...
Вестниците пишеха кое от кое по-жестоки и невинаги верни неща и писмената отрова в статиите им нараняваше неописуемо сърцето на Симс;тя бе прекарала няколко часа от сутринта,четейки всичко,свързано с Лили и Джеймс,падението на Волдемор и арестуването на Сириус,всичко,което мислеше,че трябва да знае,и което ни най-малко не намаляше жестоката й агония...
За магьосническото общество Симс бе дъщерята на Волдемор,в представите на повечето от тях тя бе смъртожадна и убийца и те бяха облекчени и доволни,че е мъртва,че не представлява заплаха,че няма да бъде в състояние да продължи Черния ред,тъй като бе ‘’убита’’ дълго преди Волдемор да бъде унищожен...
Симс осъзнаваше,че падението на Волдемор и е дало свобода,но също така знаеше,че никога не би могла да бъде щастлива във магьосническото общество на Великобритания,никога нямаше да бъде възприемана като нещо друго,освен като дъщеря на Онзи,който не бива да се назовава;живота й щеше да бъде в опасност,тъй като мнозина,чиито семейства бяха избити от Волдемор,щяха да я преследват,копнеейки за отмъщение,а другите винаги щяха да я избягват,винаги щяха да се боят от нея,да я мислят за изчадие,което не трябва да живее,само защото баща й е причинил толкова много злини...
‘’Какво ще правя сега?Какво трябва да направя?’’
Симс погледна със замъглени от сълзите очи към Сакс,която спеше следобедния си сън,свила се на кълбо в легълцето си:каквото и да правеше,каквото и да предприемеше занапред,то трябваше да е най-доброто,най-правилното за детето й,сега вече не можеше да мисли само за себе си,трябваше да помисли преди всичко за Сакс,за бъдещето й,за детството й...
Какво щеше да стане,ако Симс направеше опит да убеди обществеността,че не е била смъртожадна и че не е избивала хора на Светлата страна?Какво щеше да се случи,ако се разчуеше,че има дъщеря и Магьосническия трибунал й отнемеше Сакс и,без да вярва на твърденията на Симс,я вкараше в Азкабан?Симс знаеше,че може да понесе абсолютно всичко,можеше да понесе и физически,и психически мъчения,но нямаше да бъде в състояние да понесе да я разделят с бебето й,това щеше да я пречупи докрай и да доведе до смъртта й,тъй като сърцето й навярно щеше да спре да бие в мига,в който изтръгнат Сакс от ръцете й...
Как биха й повярвали,след като всички знаеха за произхода й?Как биха й позволили да отгледа Сакс,ако мислеха майка й за смъртожадна и престъпница,как?
‘’По-добре е да си мислят,че съм мъртва...по-добре е да не знаят нищо за раждането на Сакс...’’
Нищо и никой нямаше да е в състояние да я раздели от детето й.Никога.
Ами ако някак си успееше да убеди трибунала,че е невинна и че е на Светлата страна,че няма абсолютно нищо общо с баща си?Какво щеше да се случи със Сакс,какво щеше да е бъдещето й?Симс потрепери,мислейки си на какво ще бъде подложено момиченцето й от пресата,а след време и от съучениците си в ‘’Хогуортс’’:щеше да има хора,които да я мислят за дете на смъртожадни,щеше да има такива,които да се боят от нея или да се опитват да я наскърбят заради произхода й.Сакс никога нямаше да има нормално детство,ако се разчуеше,че е дете на дъщерята на Волдемор и на Сириус Блек,най-прочутият магьоснически затворник...
‘’Никога няма да позволя това да се случи...’’-закле се на себе си Симс,изпълнена с огнена решимост.’’Ще я отведа далеч,там,където никой няма да знае коя съм,там,където би израснала щастлива...’’
Щяха да отидат на място,където Симс щеше да започне наново живота си,опитвайки се да се възстанови доколкото може от миналото,а Сакс щеше да расте в щастлива среда,насред хора,които щяха да я обичат и да не знаят нищо за нещата,извършени от майка й и баща й...
Обмисляйки нещата изключително внимателно,Симс реши,че за нея няма нормално бъдеще във Великобритания,нито в магьосническия,нито в мъгълския свят,не и в държава,в която името й бе едно от най-прочутите магьоснически имена за този век и където винаги щеше да има някой,който да я мрази заради баща й или да се опитва да я убие,или дори може би да навреди на детето й...
Никой,освен Джой и Сесил не знаеше,че Симс е жива и тя можеше да замине надалеч,на място,където да заживее най-накрая така,както иска,а не така,както мисли,че й е било отредено да живее.
Можеше да живее като магьосница или като мъгълка,можеше да започне да работи и да се докаже чрез своите собствени качества,а не чрез славата си,можеше да започне отначало и да изкупи с времето грешките си,можеше да направи всичко,което поиска,защото сега бе свободна,свободна бе да замине,оставяйки миналото завинаги зад гърбна си...
‘’Ще заминем заедно...’’-помисли си Симс и взе в ръцете си Сакс,надявайки се топлината на детското телце да премахне поне за няколко секунди нещастните й мисли.’’Там,където никой никога няма да ни навреди,там,където ще бъдем в безопасност...’’
Нямаше значение къде ще отидат и в коя точно държава им предстои да живеят;единственото,което искаше Симс,бе да се махне от Великобритания,да отиде там,където времето би й помогнало да се излекува от страданието,болката,агонията,там,където щеше да може да се радва на детето си и да му осигури всичко необходимо,без да се бои,че някой би направил опити да й го отнеме...
Болеше я,че ще трябва да се раздели с Джой,тъй като знаеше,че цял живот няма да й стигне да му се отблагодари за всичко,което бе направил за нея,но знаеше,че не може да остане повече в дома му;бе време да вземе отново живота си в собствените си ръце и не можеше да го направи,докато все още се намираше във Великобритания,не можеше повече да живее затворена,да прекарва безполезно дните си,да се намира в безопасност,но да не прави абсолютно нищо.Сега,когато се чувстваше свободна да започне нов живот,Симс искаше той да бъде полезен,искаше да постигне нещо,да се развива в някаква професионална сфера,да заживее нормално,без да се крие от когото и да било,ето защо се налагаше да замине надалеч,независимо от това колко много щеше да й липсва Джой.Бе време пътищата им да се разделят за известно време и Симс знаеше,че ще си отиде,но също така знаеше,и че двамата ще продължат да се виждат и да общуват,тъй като Джой бе една много важна част от живота й и тя не бе в състояние да се раздели с него завинаги.
Реши все още да не му казва за решението си да си отиде,тъй като добре знаеше каква ще е реакцията му:Джой щеше да направи всичко по силите си,за да й попречи и да я убеди,че мястото й е при него и Сесил,а Симс искаше да си спести тези моменти на раздяла,тъй като предчувстваше,че те щяха да бъдат особено мъчителни и за двамата,а тя не бе сигурна,че би могла да изтърпи още болка.
Щеше да замине заедно със Сакс...но къде щяха да отидат?В коя държава,в кой град?С какво щяха да се прехранват,докато Симс си намереше работа,къде щяха да се настанят,пристигайки на съвсем непознато място?Симс щеше да разполага с магическата си пръчка,но това не бе достатъчно,Сакс щеше да има нужда от храна,топли дрехи,нормална за развитие среда и майка й трябваше да се погрижи за всичко това,а не да действа безразсъдно или необмислено.
Какво щеше да работи?В какво я биваше най-много?
‘’Каквото и да е..важното е,че по този начин най-накрая ще се почувствам като истинска жена,най-накрая ще правя нещо,което ми харесва,нещо,което да ме прави полезна по някакъв начин...’’
Не се страхуваше от работа,но трябваше да помисли по какъв начин да се сдобие с пари сега,когато все още се намираше във Великобритания и не можеше да се покаже извън къщата на Джой,тъй като все някой щеше да я разпознае и да оповести новината,че е жива.Един от най-лесните варианти бе да се отбие в замъка на рода Дъмбълдор(по-скоро чувстваше,отколкото знаеше,че сега,когато отново бе директор на ‘’Хогуортс’’,дядо й живееше в училището)и да вземе със себе си някои от бижутата,които й бе подарявал Сириус навремето(сърцето й простена от болка при мисълта за Мародера) и които имаха голяма стойност,като ги продаде някъде извън страната и да живее с парите от продажбата,докато не си намери някаква работа,можеше също така да вземе от стаята си някои от своите детски дрешки за Сакс,както и всичко,което би било необходимо за бебето й.

[Dqvolsko^6tastie]

Внезапно Симс се сети с огромно облекчение за голямото парично наследство,което притежаваше благодарение на баба си:съпругата на Дъмбълдор бе умряла малко след раждането на Симс,завещавайки на внучката си внушително наследство,състоящо се от галеони и ценни вещи,част от които се пазеха в банкови сметки в ‘’Гринготс’’ и до които Симс бе наясно,че няма достъп,тъй като се водеше за мъртва и не можеше да се появи просто ей така в банката;друга част от наследството се пазеше в замъка Дъмбълдор и Симс я бе ползвала през годините,купувайки си дрехи и аксесоари.Сега остатъка от тези пари можеше да й бъде от много голяма полза,тъй като благодарение на тях щеше да успее да напусне Великобритания и да се установи успешно със Сакс в някоя друга държава,купувайки там всичко необходимо за бебето си.
Това бе първото изключително важно решение,което Симс взимаше след амнезията си и тя не можа да не почувства страха,плъзнал по тялото й,страх,причинен от неизвестността,в която й предстоеше да се впусне заедно със Сакс.Щеше ли да успее да се справи,щеше ли да успее да се адаптира успешно на място,където никой не я познава,никой не знае нищо за миналото й?Независимо от този свой страх,тя бе твърдо решена да изпълни намерението си да отведе детето си извън Великобритания,там,където и то,и майка му биха живели възможно най-нормално.
Щеше ли да има достатъчно сили,за да води нормален живот?
‘’Да...’’-помисли си Симс,когато погледа й се насочи за пореден път към личицето на Сакс,и тя усети как сълзите й окончателно пресъхнаха,както и че решителността й нарастна.’’Защото тя го заслужава,тя заслужава щастливо детство и аз ще направя и невъзможното,но ще й го осигуря...’’
‘’Ще заминеш,но няма да забравиш...’’-говореше й сърцето й,докато Симс обмисляше дали да се свърже по някакъв начин с Дъмбълдор,за да му даде възможност да види правнучката си,и едновременно с това да му разкаже за всичко,което й се бе случило.Образите на Лили и Сириус изплуваха в съзнанието на Симс,усилвайки агонията в сърцето й.’’Никога няма да можеш да забравиш това,което се случи,това,от което те боли толкова много...’’
Симс се опита да игнорира чувствата,които я изпълваха,тъй като мисълта за убитата Лили и за полуделият Сириус бяха прекалено тежки,за да е в състояние да ги понесе.Огледа стаята за последен път,припомняйки си последната година,по време на която бе депресирана,слаба,колеблива.Сега си бе възвърнала спомените,бе научила суровата действителност,бе осъзнала,че трябва да продължи напред и че Волдемор вече го няма,за да съсипва живота й отново и отново.
Сърцето й агонизираше,но тя трябваше да събере сили,воля и самообладание,да се опита да превъзмогне нечовешката болка или поне да я потисне,защото вече бе прекалено късно да промени каквото и да било.Вече бе прекалено късно за Лили и за Сириус,тъй като най-добрата й приятелка бе мъртва,а съпругът на Симс излежаваше присъда за убийства и,колкото и да страдаше вътрешно,тя се закле в себе си никога не казва на детето си,че баща му е затворник и че сърцето й се бе разбило в мига,в който бе осъзнала,че не кой да е,а точно Сириус е предал Лили и Джеймс на Волдемор.
Чувствата към Сириус преливаха в сърцето й,разяждайки я вътрешно с противоречивостта си.Чувстваше болка,ярост,копнеж да го убие собственоръчно заради това,което бе направил.
Чувстваше любов,любов,която вече бе забранена,която вече нямаше смисъл...
Сириус бе предател.Симс никога повече нямаше да го види отново,никога.
‘’Заминаваме ли,господарке’’?-говореха очите на Флъфи,докато анакондата наблюдаваше как Симс,съвзела се достатъчно,за да възвърне хлъднокръвното си поведение,измагьоса една малка пътна чанта,и започна да прибира вътре в нея някои от бебешките дрешки на Сакс.Симс срещна погледа на змията и за секунди в сините й очи проблясна неприкрита болка,която изчезна в мига,в който младата жена успя да овладее лицето си,прикривайки успешно истинските си емоции.
‘’Заминаваме...’’-отговориха нейните собствени очи и Симс ги премести,за да погледне отново към Сакс.
Предстоеше им да започнат изцяло нов живот и каквото и да й струваше,каквото и да бе преживяла,колкото и да я болеше,Симс вярваше,че ще успее да се справи,че ще успее да събере достатъчно сили,за да продължи напрeд...



********************************************************




Осемдесет и осма глава

~НЯКОЛКО ГОДИНИ ПО-КЪСНО~




‘’...все още те обичам...

...все още мисля за теб.....

... все още помня миналото и всичко,което ни се случи....’’-Симс



Бяха изминали години от вечерта,по време на която Симс Дъмбълдор бе напуснала завинаги дома на Джой и Сесил Макглан заедно със бебето си и преданата Флъфи,десет дълги години,откакто живееше със Сакс в Америка,години,по време на които бе успяла да създаде дом и спокойна среда за детето си,отвеждайки я далеч от Великобритания и от всичко,което можеше да й напомни по някакъв начин за горчивината на миналото и старите,преситени с емоции,болка или несбъднати мечти дни....
Симс прекосяваше коридорите на едно от най-елитните мъгълски училища в Манхатън,мястото,където живееше заедно с дъщеричката си и където бе успяла да се издигне в работата си благодарение на способностите и желанието си да се развива професионално,а не на прочутия си произход:Симс,която бе изпитвала влечение към мъгълската мода още от детството си,не бе губила времето си напразно и,следвайки вкуса си към красивото и ефирното,бе избрала да се насочи към дизайнерство,бе се трудила упорито през годините,за да сбъдне една от мечтите си,а именно да стане най-добра в любимата професия и за първи път в живота си да изкарва свои собствени пари,а не да живее с тези,останали й от наследството от баба й,пари,които бе прехвърлила в американска банкова сметка за Сакс с намерението дъщеря й да получи достъп до тях веднага,щом навърши пълнолетие според мъгълските закони.Симс бе извървяла дълъг път до успеха и истинското удовлетворение,бе се трудила упорито и неуморно години наред,за да стане истински добра в работата си,бе посещавала множество курсове,свързани с изобразително изкуство и дизайнерство,дори бе учила известно време в един колеж по изкуства,развивайки по всеки възможен начин любовта си към проектирането и създаването на дрехи и всякакви аксесоари:усилията й да заживее нормално и да се занимава с нормална работа бяха дали резултат и сега,на тридесет и една години,Симс бе една от най-прочутите дизайнерки в света,придобила голяма популярност насред мъгълското население в Америка с неподражаемия си вкус и с ‘’магията’’,която струеше от всяка дреха,създадена от нея,бе по-богата отколкото някога бе предполагала,че ще стане,името й присъстваше почти ежедневно във вестникарските статии,пътуваше в зависимост от ангажиментите си до страни,за които никога не си бе и мечтала,че ще посети,и биваше отрупвана с предложения за срещи и романтични ухажвания от множество мъже,които се прехласваха по красотата й и,очаровани изцяло от студенината на сините й очи и спиращите дъха извивки на тялото й,бяха напълно склонни да забравят факта,че тя има дъщеря и че не е позната на обществеността като жена,която си пада по шумният начин на живот или по флиртуването с непознати...
Симс бе преуспяла,бе прочута,бе по-красива и неустоима от когато и да било,но не парите,известността или външният вид бяха нещата,успяващи да я успокоят всеки път,когато тя се сетеше за миналото и изпиташе пристъп на болка или тъга,припомняйки си всичко,което й се бе случило;любовта й към Сакс бе чувството,което я караше да се чувства жива,пълноценна и щастлива,Сакс бе съществото,което я бе подтикнало да събере достатъчно сили и воля,за да продължи напред и да постигне нещо в живота си,нещо,което да не я огорчава или наскърбява...
Симс,запътила се към класната стая на своето момиченце,не можеше да не забележи завистливите,любопитни или ентусиазирани погледи,с които я следяха майките,дошли да приберат децата си от училище,или тези на мъжете,които я разсъбличаха с очи,предизвиквайки презрително свиване на сексапилните й устни:Симс знаеше,че изглежда неописуемо и че макар и облечена семпло и в мъгълски одежди,тя винаги би се откроявала насред всички останали,независимо от мястото и обстоятелствата,винаги бе изпъквала благодарение на почти неестествено бледата си изящна кожа и на хладният израз на очите,който привличаше,вместо да отблъсква.Младата жена стигна до класната стая,в която учеше класа на Сакс и се вслуша с усмивка във веселата врява,долитаща откъм помещението:последният учебен час за деня бе приключил и децата се суетяха в стаята,като бързаха да приберат учебниците си,за да си тръгнат от училище възможно най-бързо.Симс гледаше потока от деца,които напускаха класната стая и,кимваща с усмивка на тези,които познаваше,нямаше търпение да види лицето на детето,което обичаше повече от всичко друго на света...
И ето че Сакс излезе от стаята и,видяла очакващата я Симс,се усмихна широко,правейки бързи крачки,за да достигне до майка си:Сакс не се чувстваше засрамена от факта,че поради неизвестни за нея причини майка й я взима от училището още от деня,в който бе постъпила в него,напротив,тя преливаше от гордост,че всичките й съученички смятаха Симс за най-красивата и модерна жена,която са виждали,бяха я признали единодушно за най-добре изглеждащата майка,и силно завиждаха на Сакс за нея и за известността,която получаваше момичето като дъщеря на изключително прочута дизайнерка.
-Здравей,мамо,много се радвам да те видя!-почти пропя със звънливия си глас Сакс и побърза да се притисне към Симс с цялата си детска жизнерадостност и обичливост.През годините между майката и дъщерята се бе създала изключително здрава,неразрушима връзка;Сакс нямаше по-близък,по-обичан човек от своята майка и не бе в състояние да се чувства щастлива без нея до себе си,нито да се чувства напълно защитена без Симс до себе си.
-Здравей,съкровище...-произнесе гальовно Симс и погали косата на широко усмихналото се момиченце,мислейки си колко много промени се бяха случили със сърцето й от времето,когато самата тя бе дете,затворено в себе си,неспособно да обича или да се привързва лесно към когото и да било.С раждането на Сакс Симс се бе променила,в нея се бяха появили силни майчински инстинкти и,макар да й бе отнело доста време да влезе в ролята на майка,Симс бе успяла да се научи как да показва любовта си към Сакс и как да разбира всичките й детски проблеми и страхове:обичаше своето момиченце толкова силно,че бе готова на всичко за нея,обичаше я до такава степен,че никога не поставяше работата си пред детето си и почти винаги угаждаше на Сакс,изпълнявайки по-голямата част от желанията й...
Двете се запътиха към екстравагантното,скъпо черно Ферари на Симс(едно от първите неща,които бе направила,запознавайки се с шумния мъгълски начин на живот в Ню Йорк и най-вече с почти невъзможното движение по улиците,бе да се позаинтересува от мъгълските начини за предвижване и да изкара шофьорски курс),говорейки си за начина,по който бе преминал учебния ден на Сакс;Симс по-скоро слушаше,отколкото взимаше участие в разговора,тъй като предпочиташе да се наслаждава на гласа и говора на детето си,отколкото самата тя да казва каквото и да било.Рождденният ден на Сакс наближаваше и тя бе изключително развълнувана най-вече от мисълта,че майка й бе обещала да й купи какъвто подарък поиска и да я вземе със себе си по време на следващото си пътуване извън страната,в случай че Сакс вземе с отлични оценки предстоящите си изпити в края на първия учебен срок и си заслужи с високия си успех да присъства на едно от мащабните ревюта,организирани от майка й...
-Измислила съм всичко,мамо,днес измислих кого искам да поканя,каква торта да поръчаме,какви покани да нарисувам и кога да ги разпратя...-седнала на предната седалка,Сакс не преставаше да говори с присъщия за нея ентусиазъм,въвеждайки майка си в плановете за партито за рожденният ден,карайки Симс да се усмихва,слушайки я,и едновременно с това да се чуди на кого ли прилича Сакс по характер...
Сакс бе изключително лъчезарно момиченце,тя се усмихваше почти през цялото време,бе общителна,приятелски настроена,бе дете,за което си личеше,че живее насред спокойна среда,дете,обичано от всички,готово да обича всички,които му отвръщаха със същото.Тя нямаше нищо общо със Симс от детските й тийнейджърските й години,не бе наследила сдържаността й към хората,нито нейните хладнокръвие и недоверчивост,нито пък бе самодоволна,буйна или пакостлива като Сириус,ето защо Симс бе склонна да си мисли,че момиченцето й е наследило характера на Мейлин Дъмбълдор,покойната си баба.По външен вид Сакс приличаше изцяло на баща си,факт,който нараняваше сърцето на Симс,въпреки че тя никога не си позволи да се издаде пред Сакс:детето приличаше изключително много на Сириус,бе мургаво по един изключително чаровен начин,бе наследило аристократичните му черти и дълбоките му сиви очи;единственото,по което Сакс приличаше на Симс бе еднаквата им неестествено дълга черна коса,която се спускаше на педи под кръста на Сакс,напомняйки изключително много косата на Симс...
В първите години от живота на Сакс,когато приликата й с баща й започна да става очевидна за Симс,тя бе изпитвала агония,припомняйки си за миналото всеки път,когато видеше лицето на Сакс,но с течение на времето се бе научила да възприема момиченцето си такова,каквото е,без да го сравнява мислено със Сириус,причинявайки си психическа болка с мисълта за него...
Годините не бяха успели да излекуват сърцето й от шока,който бе преживяла навремето,научавайки,че Сириус е предател и затворник.Времето следваше своя ход и емоциите на Симс се меняха или сливаха в зависимост от настроенията й,тя чувстваше омраза,тъга или негодувание,но,макар че сърцето й бе разбито след наученото,то,независимо от всичките опити на Симс,никога не се отрече напълно от Сириус Блек,никога не спря да го обича,независимо от факта,че Симс ожесточено отричаше собствените си чувства мислено,опитвайки се да се самозаблуди,че отдавна е забравила за съществуването на своят съпруг...
Раните в сърцето й бяха дълбоки и неизлечими,но Симс не си позволи да плаче или да се депресира,тя впрегна цялото си самообладание и продължи напред най-вече заради Сакс,заради детето,което имаше нужда от нея,детето,което й бе дало стимул да се чувства желана и обичана...
Сакс бе нейното семейство,нейният живот,най-скъпият и обичан спомен от миналото,нейното момиченце,най-доброто,останало от брака със Сириус,причината,поради която Симс бе успяла да се справи със всички новости и вълнуващи обрати на съдбата,случили й се след преселването й в Америка.
Симс,чийто ум се въртеше предимно около предстоящите й ангажименти и около дъщеря й,се увери,че Сакс си е сложила предпазния колан и увеличи скоростта,наслаждавайки се на начина,по който луксозната й кола профучаваше покрай останалите с лекота:една от причините,поради която Симс бе избрала да си купи точно тази мъгълска машина,бяха бързината й,моща й и грабващият окото дизайн,неща,които й напомняха за нея самата и които й припомняха колко различен бе новият й начин на живот в сравнение с миналото...
Стомахът й се присви както всеки път,когато си припомнеше за старите дни и Симс се загледа безизразно пред себе си,стисвайки силно кормилото:независимо от това колко години минаваха,тя не можеше да забрави,не можеше да забрави изцяло случилото се,то живееше в нея и,макар и потиснато от новите й впечатления и преживявания,никога нямаше да изчезне напълно...
‘’Където и да отида,каквото и да правя,аз винаги ще помня,винаги ще се сещам...’’-помисли си Симс,наблюдавайки хилядите хора,които се движеха по улиците,разговаряха небрежно или се отбиваха в множеството луксозни ресторанти или заведения за бързо хранене,срещащи се на почти всяка улица и не можеше да не ги сравнява с английското общество,не можеше да не сравнява мислено Америка с Великобритания,където бе израстнала и живяла повече от двадесет години.Във Великобритания бе миналото й,там тя бе добре позната на магьосническото общество в началото като внучката на Албус Дъмбълдор,а по-късно и като дъщеря на Волдемор,там тя се бе прочула чрез произхода си без да го иска,бе преживяла мъчителни или ужасни неща,там се бе омъжила,бе учила в училище за Тъмни изкуства,там бе мястото,където почти всички я смятаха за мъртва и където не би могла да живее отново...В Америка бе сегашният й живот,в тази страна бе изградила нови навици и впечатления,бе потънала в мъгълския свят,където никой не я свързваше с най-прочутият черен магьосник на века,нокой не знаеше за миналото й и за всичко,което й се бе случило,никой не подозираше за незарасналите рани в сърцето й душата й;в Америка бе успяла,макар и много трудно,да се приспособи,да започне отначало,да заживее като мъгълка,използвайки възможно най-малко магия в ежедневието си;бе осигурила добра среда за развитие на детето си,бе преуспяла в работата,с която бе избрала да се занимава,бе достатъчно богата,за да не е принудена да си помръдва пръста до края на живота си,и най-важното,бе със Сакс,с нейното момиченце,което никога нямаше да й бъде отнето и което бе отраснало като американка,а не като англичанка,без да знае нищо за ‘’Хогуортс’’,магьосниците и вълшебствата...
Симс бе красива,бе известна,бе богата и бе майка на едно прекрасно,мило дете,но въпреки това не беше изцяло щастлива,не можеше да бъде,не и след всичко,което бе преживяла...
-Добре ли си,мамо?-тревожният глас на Сакс прекъсна мислите й и Симс осъзна,че,погълната в мисли,навярно бе забравила да прикрие напрегнатото си изражение.Погледна към Сакс,която бе престанала да гледа улиците и лъскавите витрини на магазините,покрай които минаваха,и се бе втренчила в майка си,доловила,че нещо не е наред.Симс й се усмихна и се пресегна,за да погали косата й:
-Всичко е наред,мила,просто се бях замислила за подаръка,който смятам да ти купя...-каза закачливо тя и светналото от възбуда и радост лице на дъщеря й и подсказа,че Сакс не бе доловила лъжата й.
Достигнала до американския им дом,Симс паркира елегантно колата си и Сакс нетърпеливо изскочи навън,копнееща час по-скоро да се озове в детската си стая и да започне да приготвя собственоръчно поканите за рожденния си ден,с които смяташе да зарадва всичките си приятелчета.Огромната,обзаведена с мебели,предмети,и ценни произведения на изкуството къща,която Симс бе закупила за себе си и Сакс веднага,щом се бе заловила с дизайнерство и бе преуспяла в тази професия,бе разположена в един от мъгълските квартали за богаташи в Махатън,намираща се доста близо до океана,заобграждащ този окръг на щата Ню Йорк:Симс се бе влюбила в атмосферата на Манхатън още от мига,в който бе организирала първото си ревю на острова,и бе закупила тук къща,мислейки си,че Сакс би се чувствала напълно щастлива да живее в близост до океана и да си играе с децата на американските ‘’звезди’’,за които четеше по списанията и вестниците,повечето от които носеха дрехи,създадени от майка й и нестихващият й творчески вкус към модата.
Симс се насочи към дома си,като се подсмихна,забелязала дечурлигата от съседните къщи,които образуваха приятелския кръг на Сакс и които нададоха разочаровани въздишки в мига,в който майка й им напомни,че Сакс ще бъде свободна да излезе и да се помотае с тях веднага,след като си напише домашните.
-Знаете какви са правилата,никакви игри преди да отмине времето за учене!-напомни им тя,когато те й демонстрираха най-умолителните си физиономии,опитващи се да я умилостивят и в отговор им се усмихна с онази своя усмивка,която зашеметяваше мигновено всички,опитали се да зашеметят самата нея.
-Днес изглеждате страхотно,госпожо Симона,по-красива сте от обикновено!-каза й с възхищение Джошуа,едно от децата,живеещи в съседната,не по-малко луксозна и внушителна къща,но Симс долови иззад комплимента му опит да й се подмаже,за да му бъде позволено да се види със Сакс,и усмивката й неволно стана още по-широка:
-Добър,но неуспешен опит,хлапе!-минавайки покрай него,тя разроши златистата му коса,мислейки си колко по-отворени,разговорливи и непокорни са американските деца в сравнение с тези от английските магьоснически кръгове,за които бе характерна сдържаността.Симс харесваше приятелчетата на Сакс,смяташе ги за добри и приятни хлапета,но бе създала правила относно възпитанието на Сакс,тъй като обичаше прекалено много момиченцето си,за да иска начина му на живот да го превърне в малка непоносима глезла,ето защо държеше строго тези правила да се спазват и възпитаваше Сакс така,че тя да е отговорна към нещата,които притежава,да е наясно със стойността на парите и да знае как да ги цени,да се грижи сама за своите вещи и играчки,както и никога да не пренебрегва уроците за сметка на игрите.Симс не бе отраснала в нормално семейство,не бе имала нормални родители,които да бдят над нея,ето защо самата тя бдеше като орлица над детето си,съчетавайки успешно нежността с непреклонността и възпитаваше Сакс,доверявайки се не на опита,а предимно на майчинските си инстинкти.
Симс влезе в къщата си и бе посрещната радушно от цялата прислуга,която бе наела да се грижи за дома й,тъй като не бяха редки случаите,в които й се налагаше да пътува извън Манхатън и именно заради отсъствията си бе наела постоянен персонал,който да се грижи за мястото,докато нея я няма.Прислугата се състоеше от готвачка(Симс така и не се бе научила да готви),която умееше да приготвя всякакви различни варианти на любимите храни на малката Сакс и да я изкушава с храна винаги,когато момиченцето се разболееше,градинар,който се грижеше за градината около къщата и за поддържането на басейна в задната й част(наемайки го,Симс го бе помолила да засади множество лилии,тъй като те й напомняха за скъпата й Лили,нейната непрежалима най-добра приятелка;Симс тайно ги бе омагьосала така,че лилиите да цъфтят целогодишно,предизвикващи с това слисването на градинаря,който не можеше да проумее чудото на природата,непозволяващо на лилиите да измръзнат през зимите),две млади и весели прислужнички,които отговаряха за почистването и поддържането на стаите,както и от бавачка,която се грижеше за Сакс винаги,когато майка й бе заета с професионални ангажименти и отсъстваше от страната(бавачката бе прекарала години покрай Сакс и продължаваше да е част от живота й дори и сега,когато малката бе пораснала и бе на път да навърши десет години,а и Сакс се бе привързала към възрастната жена прекалено силно,за да може се раздели с нея).Симс нямаше нищо против населеността на къщата с различни по възраст,лъчезарни и шеговити хора,смеха и разговорите я успокояваха и присъствието на прислугата я караше да забравя за тежките мисли,които покосяваха понякога съзнанието й,връщайки спомените й за миналото.Къщата бе преизпълнена с живот,защото Симс добре помнеше дните,които бе прекарала в ‘’Тъмната страна’’ и тъгата,гнева и безпомощността,които бе изпитвала иззад мрачните стени на училището,ето защо се бе постарала да замени старите впечатления с нови,да замени спомена за писъците и свистенето на проклятия със спомени за светли,приятни дни,смях и нормални вечери насред нормални хора,а не хладнокръвни убийци.
-Вечерята ще бъде готова след няколко часа,госпожо,приготвям любимите ви ястия,това е моят начин да ви поздравя за поредното ви успешно ревю!-заговори развълнувано възрастната готвачка,когато Симс се отби за малко в кухнята и я похвали за готвените от нея вкусотии;лицето й светна веднага,щом чу милия комплимент,отправен й от господарката:Симс бе много по-различна от надменните и взискателни богаташки,при които бе служила преди,тя винаги се държеше мило и възпитано и готвачката я харесваше страшно много,ето защо бе горда да служи на една толкова елегантна и приятна жена.Нямаше член на прислугата,който да не обожава Симс,тъй като тя бе в приятелски отношения със всички,нещо,което бе постигнала,след като се бе борила години със себе си,за да се отърве от английската си сдържаност,бе успяла да се отвори към общуване с хората и да възприеме американски начин на поведение:никога не се държеше хладно или величествено с подчинените си и се отнасяше с тях внимателно и любезно,печелейки си любовта им и желанието им да й служат възможно най-добре.Изпитващи добри чувства към майката,хората от прислугата бяха направо влюбени в нейното прекрасно момиченце,чийто звънлив смях бе сред най-любимите им звуци.
Едно от първите неща,които направи Симс,след като се прибра в къщата си,бе да посети терариума,в който държеше огромната змия Флъфи и който бе единственото място в къщата,което бе забранено като достъп за прислугата,приятелите на Сакс и всички хора,които посещаваха този дом.Симс знаеше колко ужасени биха останали всички,които биха зърнали дори и за миг едрата,няколкометрова хищна змия с плашещи зъби,но я обичаше прекалено силно,за да се раздели с нея или да я трансформира завинаги в куче или котка,ето защо бе създала голям терариум за Флъфи,който бе омагьосала така,че змията да се чувства възможно най-удобно и уютно в него и който приличаше на огромна прохладна джунгла,преизпълнена с дървета,малки езера и подземни скривалища,представляващи чудесни леговища за анакондата.Въпреки че бе направила усилени опити да скъса с миналото,Симс не бе успяла да се отърве изцяло от него,независимо от това колко години бяха изминали и факта,че Флъфи продължаваше да е с нея,бе най-голямото доказателство за това.
-Господарке...-просъска нежно Флъфи,когато Симс влезе в терариума,за да й поднесе храна(тя хранеше собственоръчно анакондата,тъй като никой друг в къщата,с изключение на Сакс,не знаеше за съществуването й)и се уви около нея,а Симс въздъхна щастливо,милвайки люспите на змията:връзката помежду им бе укрепнала още повече след преместването им в Америка,Флъфи продължаваше да обожава Симс и търпеше стоически всеки път,когато тя я трансформираше временно поради една или друга причина,а Симс обичаше да си говори на змийски с нея,въпреки че общуването с анакондата неизбежно я караше да си припомня някои нерадостни неща,които не бе успяла да забрави.
-Харесва ли ти месото,Флекс?-дочула звуци от поглъщане,Симс се извърна към Флекс,мъжката анаконда,която обитаваше терариума заедно с Флъфи и която бе започнала да яде месото,донесено от Симс.Симс го бе купил преди няколко години от Южна Америка,знаейки,че Флъфи се чувства самотна без компания и бе останала много доволна,когато видя,че двете анаконди се сприятелиха успешно и че не след дълго образуваха страховита двойка,която никога не напускаше границите на терариума и която би могла да изплаши до смърт всеки,който би прекрачил границите му,без да е подготвен да види две огромни змии,пълзящи си на свобода в помещението.Флекс бе огромна,доста кръвожадна змия,но Симс се бе погрижила ясно да му обясни на змийски всичко,което трябва и не трябва да прави и го предупредила,че в никакъв случай не бива да прави опити да напуска терариума,за да ловува или да напада хора,условия,с които анакондата неохотно се бе съгласила,желаейки да остане с Флъфи и отказвайки се постепенно от ловните си навици,тъй като нямаше нужда от тях,не и след като живееше на затворено място и биваше хранена от човек,от жена,която не само бе змиеуста,но и изобщо не се боеше от змии.Флекс не обичаше Симс с любовта,която изпитваше Флъфи към нея,но бе привързан към човешката жена и й се подчиняваше,възприел я с течение на времето като своя господарка.От своя страна Симс посещаваше възможно най-често терариума,приказваше си с анакондите и се грижеше за тях,осигурявайки им всичко най-необходимо.
След посещението си в терариума Симс се запъти към своята собствена стая,решила да свърши малко работа преди вечеря.Сега,когато се бе прочула със способностите си в дизайнерството и създаваще модели на дрехи за някои от най-прочутите американски мъгъли,Симс прекарваше по-голямата част от времето,правейки съчетания на нови гами и цветове,ходеше на делови срещи с нови и стари клиенти,организираше ревюта или пътувашр до различни градове,в които се отриваха магазини,предлагащи на клиентите си аксесоари и облекла,създадени от нея.Преди да започне мъгълския си живот,Симс не бе работила;сега,когато бе преуспяла,знаеше,че разполага с достатъчно средства,за да прекъсне работата си и да се оттегли,но не го правеше:да създава мода,която бива следвана от стотици хора й доставяше голямо удоволствие,запълваше с приятни емоции дните й и най-важното,помагаше й да забрави поне временно за миналото,тъй като докато работеше и обмисляше нови идеи тя за известно време успяваше да забрави пристъпите на тъга и сърдечна болка,които я спохождаха отвреме навреме и за които просто нямаше лек.
Симс умишлено бе декорирала и подредила новия си дом така,че да не й напомня със нищо за старите времена.Сега,когато за първи път в живота си бе напълно самостоятелна,тя бе изразила ясно своя стил в подредбата на стаите и мебелите,справяща се успешно с ролята на мъгълка,която в началото никак не й бе било лесно да играе:не бе ползвала магическата си пръчка от дълго време,не се бе опитала да се впише в американските магьоснически кръгове,не четеше магьоснически списания,бе решила да живее нормално,с възможно най-малко наличие на магия,бе избрала този живот и за Сакс,която изобщо не подозираше,че майка й дълбоко в себе си е много способна магьосница.
Стилът и модата се бяха превърнали в едно от водещите неща в новия начин на живот на Симс.Тя се бе обградила с изисканост и красота,съдържащи се не само в скиците й,но и навсякъде в къщата й и работния й офис.Спалнята й бе просторна,семпла,с огромни прозорци,откъм които се процеждаше светлина,която помагаше на Симс да се чувства спокойна вътрешно и да не мисли за мрачните дни,които бе прекарала навремето в ‘’Тъмната страна’’;с множество снимки на нея и Сакс,снимки,които бяха нейното най-важно доказателство,че е успяла да оправи живота си и да запази най-ценното в него.Сърцето й се стопляше всеки път,когато погледнеше тези снимки и си припомнеше годините,по време на които бе наблюдавала порасването на Сакс,безценни за нея мигове,които я караха да чувства,че е взела правилен избор,напускайки завинаги Великобритания.
Симс прослуша търпеливо съобщенията,които бе получила на телефонният си секретар и се подсмихна,тъй като не малко от тях бяха от мъже,които я умоляваха да отиде на романтична вечеря с тях,готови да направят и невъзможното,за да привлекат вниманието й.Извърна глава към красивото ренесансово огледало,окачено срещу не по-малко старовремското й,но внушително и покрито със сатенени черни завивки легло и се взря в образа си,проучвайки изражението си.Симс бе променила коренно външния си вид още преди да пристигне в Америка с умело подправени с магия документи и паспорт в името на безопасността си,въпреки че не смяташе,че съществува вероятност да бъде разпозната като дъщеря на Волдемор в друга държава,насред напълно обикновено човешко общество.Във Великобритания Симс бе смятана за мъртва и никой дори и не подозираше,че всъщност е жива и продължава живота си като мъгълка на място,където никой не би могъл да я нарани.Фигурата й не се бе изменила през годините и бе запазила своето очарование,преди младежкото й лице сега излъчваше по-зряла красота,но по кожата й нямаше и една нежелана бръчка;макар и прехвърлила тридесетте,Симс изглеждаше не повече на дведесет и две години,факт,поради който често биваше бъркана със по-голяма сестра на дъщеря си.Студеният израз вече почти не се четеше в очите й,които бяха станали по-топли и ентусиазирани след назряването на майчинските й инстинкти,които я бяха променили,превръщайки някогашната депресирана,объркана и плаха Симс от раждането на Сакс във волева и целенасочена жена,която знаеше какво иска и как да го постига по възможно най-добрият начин.
‘’Всички виждат това,което искат,това,което искам да видят...’’-мислеше си Симс,разресвайки разсеяно косата си:предишната й неестествено дълга коса вече я нямаше,Симс със съжаление я бе отрязала малко преди пристигането си в Америка,боядисвайки я руса и накъдряйки краищата й с магия.Косата й обаче растеше с бързи темпове и на Симс й се налагаше да я подстригва почти всяка седмица;младата жена се стараеше да поддържа нормална според мъгълските стандарти прическа,вместо да предизвиква учудването им с коса,дълга до петите й.
’’Но никой не знае какво чувствам,никой...’’
Никой не знаеше през какво бе минала,никой от новите й познати не знаеше за произхода й,за преживяното от нея,за незабравимите дни от миналото.
Никой не знаеше,че вътрешно тя никога нямаше да бъде напълно щастлива,не и след като все още помнеше,не и след като сърцето й бе неспособно да забрави.
Вгледа се отново в огледалото,мислейки си за всички фази,през които бе преминала през живота си и прокара бавно пръст по отражението си.Коя бе истинската Симс,тази от миналото или тази от настоящето?Тази,която се бе разкъсвала вътрешно между Доброто и Злото или тази,която бе потънала в мъгълският свят?Дъщерята на Волдемор или майката на Сакс?
‘’Няма значение,няма никакво значение...’’-помисли си,пропъждайки с леко усилие неприятните мисли от главата си.’’Успях да изпълня това,което исках,успях да отведа Сакс далеч от всичко,което би могло да й навреди,успях и да заживея спокойно и пълноценно,нищо друго няма значение...’’
Тръсна глава,за да пропъди тези си мисли,и се съсредоточи върху работата си,за да прекара следващите няколко часа в проектиране на част от роклите,които смяташе да включи в есенната колекция на следващото си ревю...

................

Симс,седнала в единия край на леглото на Сакс,я наблюдаваше мълчаливо,загледана в спокойно отпуснатото й,усмихнато лице.Сакс,изморена от игри с приятелите си,бе заспала няколко часа след вечеря,прегърнала с една ръка възглавницата си и,наблюдавайки я,Симс почувства поредният прилив на майчина обич и гордост,чувства,които преди време си бе мислила,че никога няма да може да изживее.
Симс обичаше да посещава детската стая,която приличаше на картинка,извадена от приказка и контрастираше с останалите луксозни,модерно оборудвани стаи и салони в къщата.Стаята на Сакс бе нейното царство,нейното любимо място и тя се чувстваше като кралица,заобиколена от множеството си кукли и плюшени играчки;помещението бе двойно по-голямо от нормалните детски стаи,тъй като Симс не бе устояла на желанието си да създаде в къщата си един малък рай за Сакс,място,където момиченцето й да се чувства напълно щастливо,и където гордо да кани на гости приятелите си.Стаята на Сакс бе с изглед към градината,тъй като момиченцето обичаше гледката,която се разкриваше от прозореца,а именно към прелестните,цъфтящи целогодишно нежни лилии.Сакс обичаше цветята и в стаята й имаше най-малко десетина вази,пълни ежедневно с букети,подредени собственоръчно от сръчните й пръсти,имаше също така всичко,което би могло да си пожелае едно малко дете като нея-десетки плюшени играчки и порцеланови и платнени кукли(като по-малка Сакс често бе молила майка й да облича куклите й с модели,измислени от Симс специално за тях),троен гардероб,претъпкан с повече дрехи,обувки,зимни палта,летни поли и тениски,отколкото би могла да износи някога,окачени по стените рисунки,правени от нея по време на първите й години в училище,шкафчета,в които държеше любимите си книги,цветни пастели и детски съкровища,както и много,много други неща,които Симс й бе носила като подаръци от различните градове и държави,които бе посещавала по време на отсъствията си.
‘’Обичам те...’’-мислеше си Симс,заслушана в равномерното дишане на Сакс,което представляваше за майка й един от най-сладките и трогателни звуци,които някога бе чувала.’’Толкова много те обичам...’’
Бе имало време,когато тази силна любов я бе плашила,време,през което Симс не бе наясно как да я изрази в действия и думи,време,което бе отминало и за щастие на Симс сега тя и Сакс бяха по-близки от когато и да било.
Сакс се размърда насън и се излегна по гръб,а Симс,която продължаваше да я наблюдава,неволно потъна в спомени,спомняйки си първото място,на което бе отишла,след като бе напуснала завинаги дома на Джой и Сесил Макглан.
-Симс...-каза тихо Дъмбълдор и Симс трепна несигурно,без да знае какво точно да направи.Напускайки имението Макглан заедно с бебето си,тя дълго се бе колебала дали да се срещне за последен път с дядо си или да замине,оставяйки го да си мисли,че внучката му наистина е мъртва...
‘’Той трябва да знае..’’
С тази мисъл му бе написала писмо,молейки го да се срещнат в семейния замък на рода Дъмбълдор.
‘’Той заслужава да види Сакс поне веднъж...’’
С тази мисъл бе взела Сакс със себе си по време на срещата си с Дъмбълдор,подтиквана от майчината си гордост да му покаже своето съкровище.
Бе отишла в замъка развълнувана,тъй като знаеше,че Дъмбълдор е една от връзките с миналото,която й предстоеше да прекъсне,и тъжна,тъй като бъдещето бе неизвестно и може би щеше да го види за последен път.Дъмбълдор стоеше безмълвен срещу нея,наблюдаващ я с изражение,което Симс не бе успяла да разбере,изражение,което я бе накарало внезапно да се почувства като малко,изгубено момиченце.
-Да,дядо...-бе казала сковано тя и бе почувствала как сърцето й започва да бие по-силно в мига,в който яркосините очи на Дъмбълдор се насочиха към бебето в ръцете й.-Жива съм и си мислех,че ти заслужаваш да ти разкажа какво точно се случи с мен след бягството ми от ‘’Хогуортс’’,какво се случи с целият ми живот след вечерта,в която се видяхме за последно...
Преди да успее да продължи,Симс почувства как Дъмбълдор я притегли до себе си в здрава прегръдка,прошепвайки развълнуван:
-Ти наистина си жива...наистина си тук...
-Да..-каза задавено тя,мислейки си в този миг колко много го обича и колко съжалява за всички свои постъпки от миналото.Чувстваше се сигурна и защитена в присъствието му,но знаеше,че не може да остане,знаеше,че трябва да замине,да замине далеч,и никога повече да не се върне във Великобритания...
Припомни си как му бе разказала абсолютно всичко и как се бе борила вътрешно да не си позволи да изпита желание да остане във Великобритания и да се опита да покаже на магьосническото общество,че не е нито убийца,нито смъртожадна:разказа му за всичко,което бе преживяла,за дните в Щабквартирата на смъртожадните и за лоялността на Джой,който я бе последвал и когото бе омагьосала със Смъртна магия,за да го предпази,за годините,прекарани в ‘’Тъмната страна’’,за плановете за унищожаване на хоркруксите,за бягството й от училището и сватбата й със Сириус(сърцето я бе боляло толкова силно,че по време на целия разговор бе наричала съпруга си ‘’Мародерът’’ и бе избягвала да поглежда към сватбената си халка,знаейки каква агония ще изпита,ако го направи),разказа му за хоркрукса на Волдемор,който бе обитавал душата й,за битката в покрайнините на Лондон и начина,по който я бе спасил Джой,рискувайки да бъде разкрит и убит...
-Прекарах в амнезия повече от година от живота си,година,по време на която не си спомнях нищо от миналото и бях доста депресирана...живеех в имението на Джой и Сесил,никога няма да забравя какво добро ми направи Сесил,помагайки ми да се възстановя след комата и колко много дължа на Джой затова,че заблуди всички,че съм мъртва,за да ме предпази...-Симс,говорейки,погледна към спящото в ръцете й бебе,припомняйки си мъчителните дни на забрава.-Тогава се роди моето бебе,моето съкровище,а аз се боях да го обичам,защото си мислех,че никога не бих била добра майка и че един ден то ужасно би се разочаровало от мен...гледах го и чувствах болка,защото то не приличаше на мен,а на баща си,този,когото не можех да си спомня...
Бе разказала на Дъмбълдор за деня,в който се бе разбудила,деня,в който се бе освободила от амнезията и бе прочела магьосническите вестници...
-Истина е,нали?-бе прошепнала едва едва,гледайки го,молеща се наум да се случи чудо и Дъмбълдор да отрече смъртта на Лили и Джеймс,но за нейно нещастие той въздъхна,разбивайки надеждите й:
-Да..Лили и Джеймс са мъртви,но Хари оживя...
-Хари..-Симс бе произнесла името на глас,чувствайки се ужасно при мисълта,че не бе имала възможност да бъде до най-добрата си приятелка по време на бременността й,не бе могла да види детето й и да й каже колко много й е липсвала Лили през всичките изминали години.Замисли се за това малко момченце,което бе на възрастта на Сакс и което някак си бе успяло да победи Волдемор и внезапно изпита прилив на любов към него,към Хари,който бе спасил не само целия магьоснически свят от Черния ред и от създателя му,но и бе спасил самата нея,давайки й това,за което бе копняла най-много,а именно свобода,свобода да продължи напред и да живее,вместо да се жертва,за да унищожи баща си...
-Какво ще стане с него?-бе попитала и в един момент сърцето й бе трепнало при мисълта какво ли би било,ако Хари бъде поверен на нейните грижи.Лицето й се бе ужасило в мига,в който Дъмбълдор й бе казал,че Хари Потър ще бъде отгледан от Петуния и Върнън Дърсли,новина,която едва не извади от кожата й Симс,която веднага се впусна да протестира срещу това решение на дядо си:
-Не можеш да му причиниш това,не можеш,Хари не бива да отрасва насред тези противни мъгъли,те не биха могли да се грижат добре за него,не можеш да го оставиш в техните ръце!
Дъмбълдор я бе изгледал внимателно с яркосините си очи,премисляйки дали да сподели с нея причините,които го бяха подтикнали да остави Хари на грижите на леля му и вуйчо му,или не.
-Не съм взел случайно това решение,Симс,оставих Хари Потър при семейство Дърсли,защото там е най-безопасното за него място,там никой не би могъл да му навреди...
Не й бе казал защо бе постъпил така,но Симс се бе досетила,че Дъмбълдор крие нещо,и въпреки че искаше да научи какво е то,реши да не го притиска и да изчака до момента,в който той сам ще й разкрие тайната,която сега не желаеше да сподели.
Симс и Дъмбълдор бяха обсъдили хоркруксите и се бе оказало,че и двамата имат една и съща теория:след дълъг разговор и двамата стигнаха до мнението,че Волдемор е нямал други хоркрукси освен Симс и Огърлицата на Четиримата,което бе довело до унищожаването му в нощта на Вси Светии,унищожаване,за което Симс не бе съвсем наясно как точно се бе случило,и за което Дъмбълдор не й каза нищо конкретно.Симс му бе разказала за намеренията си да напусне страната с детето си и да се установи някъде,където би могла да заживее нормален живот и Дъмбълдор се бе отказал да я разубеждава в мига,в който бе видял пламналите й очи и решителността,четяща се в изражението й:Симс бе преживяла твърде много,бе понесла страшно много болка и несправедливости и Дъмбълдор знаеше,че е време тя да заживее по свой собствен начин,освободена от бремето на миналото,на място,където никой никога не би й навредил.
Знаеше също така,че веднъж наумила си нещо,Симс не позволяваше на абсолютно никой да я разубеди.Независимо от молбите,увещанията или доводите на Дъмбълдор,тя щеше да замине.Защото Волдемор вече го нямаше,за да съсипва живота й,защото Великобритания винаги щеше да й напомня за тежките отминали дни и най-вече защото обичаше Сакс прекалено силно,за да рискува детето й да бъде заклеймено като дъщеря на смъртожадни...
Бяха обсъдили всички подробности около заминаването й и Симс бе почувствала как страха от неизвестното се сблъсква с копнежа за ново начало:Дъмбълдор,който се бе влюбил мигновено в правнучката си от мига,в който я бе видял за първи път,бе отказал да пусне Симс да замине преди да разбере къде точно възнамерява да отиде и къде смята да живее през първите си години извън страната.Въпреки протестите й бе използвал разни връзки и бе купил достатъчно обширен,добре обзаведен апартамент за нея и Сакс в един от най-приятните мъгълски квартали в Ню Йюрк(Симс му бе разкрила плановете си да заживее като мъгълка и да се посвети на мъгълска професия),и също така бе прехвърлил всичките пари,завещани й от баба й в американски банкови сметки,така че Симс да разполага с достатъчно средства,за да започне новия си живот и да не й липсва абсолютно нищо,докато отглежда Сакс.
-Обичам ви прекалено много,за да допусна да отидете в чужда държава,без дори да има къде да отседнете като за начало...-бе казал нежно Дъмбълдор на Симс,която се бе ядосала от намесата му и се бе опитала да му напомни,че вече е голяма жена и умее да се грижи и сама за себе си.-А и освен това нещата,които направих,са добри за теб и за Сакс,тя би се чувствала напълно щастлива в най-подходящата за нея среда...
Симс,която бе готова на всичко за бебето си,се бе смръщила,но се бе предала,чувствайки,че Дъмбълдор е прав,и че е избрал най-доброто място за живеене за тях;освен това той го бе направил защото ги обичаше и искаше да са щастливи,а не за да й покаже,че Симс не би се справила сама със самостоятелността...
Вглъбена в мислите си,Симс погледна към купчината рисунки,струпани на едно от нощните шкафчета на Сакс:сред любимите занимания на момиченцето бе понякога да рисува,когато приключи с домашните си и Симс забеляза,че върху най-горната рисунка са изобразени тя,Дъмбълдор и самата Сакс,която щастлива го бе уловила за ръка:Дъмбълдор бе посещавал отвреме навреме двете през последните години и Сакс го наричаше ‘’дядо’’,виждаше го рядко,но го бе запомнила като любимия дядо с дългите снежнибели коса и брада,в когото имаше нещо необикновено,който винаги й носеше подаръци и понякога я наблюдаваше така,сякаш Сакс му напомня на нещо или на някого...
Дъмбълдор виждаше в Сакс своята Мейлин и можеше да наблюдава игрите на момиченцето с часове,мислейки си с тъга за дъщерята,която бе изгубил завинаги.Сакс не знаеше нищо за истинската същност на дядо си,не знаеше,че той е изключително прочут магьосник и директор на магическо училище.Симс твърдо бе решила детето й да има нормално детство и след дълги разговори с Дъмбълдор се бяха разбрали Сакс да не разбира нищо нито за магията,нито за факта,че самата тя е една малка магьосница...
-Знаеш,че някой ден ще трябва да й разкажеш истината...-бе казал по време на едно от посещенията си Дъмбълдор на Симс,наблюдавайки как Сакс си играе с една от куклите си.-Наясно си,че писмото й за ‘’Хогуортс’’ ще я намери дори и тук,в Америка...
Симс се бе свъсила:никак не й харесваше мисълта дъщеря й да замине да учи в ‘’Хогуортс’’ и да прекарва по-голямата част от годината далеч от нея:майчинските й инстинкти и покровителственото й отношение бяха доста силни и тя предпочиташе Сакс да прекара целия си живот като мъгълка,отколкото да научи за съществуването на магьосническия свят:
-Дотогава има още много време,тя е все още прекалено малка,за да реша дали искам да учи в ‘’Хогуортс’’ или не...ще реша,когато пристигне писмото и ако се убедя,че това е правилният избор,но сега е все още рано...
‘’Сега тя заслужава да изживее детството си,без да мисли за бъдещето й за неща,които са й напълно непознати...’’
И въпреки че бе решила да държи Сакс далеч от ‘’Хогуортс’’ и Великобритания,Симс се бе развълнувала за няколко мига,представяйки си момиченцето по време на първата му вечер в училището за вълшебство и магия...
Щеше ли Сакс да привикне към магьосническата атмосфера и да се чувства щастлива в ‘’Хогуортс’’?
Щеше ли да намери верни приятели,да играе куидич като баща си или да изпитва страх към височините към майка си?
Щеше ли Разпределителната шапка да я разпредели в ‘’Грифиндор’’ или щеше да я изпрати в ‘’Слидерин’’?
‘’Толкова много въпроси...а тя е толкова малка и невинна...толкова далеч от каквато и да била магия...’’
Симс и Дъмбълдор бяха продължили да спорят тихо дали Сакс трябва да постъпи в ‘’Хогуортс’’ или не,докато момиченцето бе продължило игрите си,без да си има и ни най-малка представа за бъдещето,което навярно го очаква...
Процеждащата се през прозореца лунна светлина осветяваше лицето на Сакс и Симс просто не можеше да събере сили да я остави и да се прибере в собствената си стая,имаше чувството,че би могла да я наблюдава с часове,мислейки си колко много я обича.
Копнееща да почувства близостта на дъщеричката си,Симс приседна на леглото й,продължавайки да наблюдава чертите на Сакс,които й напомняха за човекът,в когото се бе влюбила и когото не бе виждала вече толкова много време..
Чертите на Сириус Блек.
Сърцето на Симс трепна против волята й както всеки път,когато мислите й се насочеха към бащата на най-скъпото в живота й.
‘’Мразя го...той предаде Лили и Джеймс на Волдемор,той е убил Питър Петигрю и всички онези невинни мъгъли....’’
...Обичам го повече от всичко друго на света,обичам го и страдам,защото той отдавна вече не е онзи Сириус Блек,в когото се влюбих навремето....
Сърцето й пазеше спомените за него и въпреки всичките й усилия и опити да го забрави или да го ненавижда,Сириус продължаваше да живее вътре в нея и мисълта за Мародерът й причиняваше агония,която не стихваше години наред,агония,която навярно щеше да я преследва до смъртта й...
-Трябва да знам едно,единствено нещо,нещо,което е изключително важно за мен...-бе казала почти беззвучно Симс,забелязала,че Дъмбълдор се е втренчил безизразно в сватбения й пръстен.-Сириус(бе й отнело почти нечовешки усилия,за да се насили да произнесе името му)...той...наистина ли...
Бяха изминали няколко дълги,изпълнени с мълчание от негова и напрежение от нейна страна мигове,по време на които Дъмбълдор бе избягвал погледа й,а сърцето на Симс бе готово да се пръсне на хиляди болезнени парченца....
-Да...-бе казал най-накрая Дъмбълдор с усилие,тъй като знаеше колко много ще я нарани,потвърждавайки това,което вече бе научила от Джой и магьосническите вестници.-Сириус Блек предаде Лили и Джеймс Потър...той уби всички онези мъгъли,той уби и Питър Петигрю....съжалявам,Симс....ужасно много съжалявам....
Сърцето й,което до последно се бе надявало да чуе нещо,което да оневини любимият й Сириус,бе застинало,неспособно да се справи наведнъж със прилива на болка и агония,последвали думите на Дъмбълдор.
Сириус бе убиец.
Нейният Сириус вече не бе неин.
И никога повече нямаше да бъде,никога.
Годините бяха продължили да текат,а тя не го бе забравила,не бе намерила сили да си позволи да се влюби в друг мъж,мъж,който да замести Сириус Блек в сърцето й и да се превърне в добър баща за Сакс...
Веднъж избрало да обича Сириус,сърцето й никога нямаше да му измени,независимо от омразата й към него,независимо от ненавистта,агонията,яростта и болката,които преобладаваха,когато си спомнеше за него...
За мъжът,който бе неин съпруг и който гниеше в Азкабан,наказан справедливо за извършените от него престъпления.
Беше ли жив дори и сега,след всичките тези години?Беше ли умрял зад решетките,беше ли полудял,беше ли се разкаял за това,което бе извършил?
‘’Сириус..’’
Дъщеря й никога нямаше да види баща си,да го опознае,да научи неговата история,никога нямаше да разбере каквото и да било за Сириус Блек,а самата Симс никога нямаше да го забрави и винаги щеше да се измъчва от противоречивите емоции,свързани с него,емоции,които изпитваше при всеки един спомен за Мародерът...
Спомени,които образуваха нейния вътрешен,незаглъхващ с времето ад....
‘’Виждам Сириус в лицето й...виждам го в очите й,в усмивката й,в някои от жестовете й...’’
Какво в действителност мислеше за него?
Какъв бе Сириус Блек за нея,преди да извърши непростимото?

Нейният играч.


Нейната първа и единствена любов.


Какъв бе той за нея след мига,в който бе научила какво е извършил?

Предател.

Убиец.

Затворник.

‘’Боли толкова много...боли да знам,че никога не бих могла да го намразя изцяло...боли да знам,че трябва да изпитвам желание да го убия собственоръчно,а да ми липсва всеки ден...всяка нощ...всяка година....част от мен все още го обича...все още плаче вътрешно за него...все още не мога да забравя....’’

Какъв щеше да е,ако непростимото никога не се бе случило?

Съпруг.

Баща

Първа и единствена любов.


Не можеше да промени случилото се.
Не можеше да върне времето назад.
Не можеше да си позволи да тъгува и да страда за мъжът,който бе отговорен за убийствата на най-добрите й приятели.
Не можеше да го обича.
Не можеше да страда за него.
Не можеше да мисли как е,жив ли е,не можеше да се насили да вярва,че някога би срещнала друг като него,друг,който би я накарал да забрави...
Не можеше.


Защото голяма част от сърцето й бе умряла вътрешно и завинаги в мига,в който бе разбрала какво е направил.



Симс неволно трепна,когато Сакс се сгуши до нея под влияние на съня си;усещането за топлото детско тяло до нейното,както й за равномерния дъх на дъщеря й,парещ шията й,накара Симс да я притисне плътно до себе си и да прогони мъчителните мисли за Сириус Блек от главата си,знаейки,че не може да промени абсолютно нищо и че се самонаранява излишно,позволявайки си да се спомня за него.
‘’Обичам те,съкровище...’’-помисли си тя,заравяйки измореното си лице в пръснатите по възглавницата коси на Сакс.’’Обичам те повече от всичко друго на света...’’
Отвори за последен път за тази вечер сините си очи,поглеждайки към пълната луна,красяща лунния небосклон и мисълта й отново се насочи към онзи,когото не бе виждала повече от девет години и който,ако все още бе жив и не бе полудял,отдавна я мислеше за мъртва...

....все още те обичам...

...все още мисля за теб.....

....все още помня миналото и всичко,което ни се случи....


Не след дълго съня се смили над Симс и се спусна благосклонно над нея,донасяйки на сърцето и душата й временен покой....


................

Сакс,която цяла вечер бе сънувала предстоящия уикенд,по време на който майка й й бе обещала да организират заедно всички подробности около рожденния ден,както и да й помогне със съставянето на менютата и празничното украсяване на детската стая,се разбуди в изключително добро настроение,което се повиши още повече,когато момиченцето почувства,че майка му лежи до него в леглото.Сакс не се изненада от присъствието на майка си в детската стая:случвало се бе и преди да се събуди и да я намери до себе си или да почувства насън присъствието й и това бяха мигове,в които полудремейки,си мислеше какъв ли би бил света,ако мама не беше с нея..
Сакс се протегна енергично,за да прогони последните остатъци от съня и едновременно с това прекара няколко мига,любувайки се на лицето на майка си:за нея тя бе най-красивата и добре изглеждаща жена на света и като по-малка Сакс тайно си бе мечтала да да има нейните бледа кожа и проницателни зелени очи.Нетърпението й час по-скоро да скочи от леглото и да прекара два прекрасни дни с майка си бе толкова голямо,че Сакс понечи да я разбуди,когато внезапно видя кръговете,образували се под очите на спящата жена,кръгове,които й подсказаха,че тя навярно е много изморена и си е легнала много късно миналата вечер...
‘’Горката мама,работи толкова много,а си почива толкова малко...’’-помисли си жалостиво Сакс,и тъй като обичаше много майка си,реши да не я буди и да я остави да поспи още малко.Сакс знаеше добре,че работата на майка й й отнема много време и усилия и че като една от най-добрите в професията си майка й прекарва повечето от времето си,уреждайки различни детайли,организирайки ревюта с летни и есенни колекции и срещайки се с клиенти,желаещи да я наемат като свой личен дизайнер.През годините майка й бе отсъствала по цели седмици от дома,заета с ангажиментите си и Сакс бе чувствала болезнено липсата й,но знаеше,че мама винаги ще се върне,че за нея детето й е много по-важно от работата й и че където й да е,тя винаги тъгува за Сакс така,както и тя за нея...
От малка Сакс бе привикнала към режима на работа на майка си и се бе научила да понася търпеливо разделите им,знаейки,че би я наскърбила,ако плаче и настоява да пътува с нея при всяко следващо ревю;знаеше,че майка й полага всички усилия да й угажда и й помагаше,като не проявяваше капризи,тъй като бе всичко друго,но не и разглезена и егоистка и бе уверена,че каквото прави майка й,то е най-добро и за двете.
‘’Спи,мамо...’’-Сакс се измъкна внимателно от леглото,за да не разбуди майка си и я зави с одеалото си,мислейки си какво ли би било,ако ролите им бяха разменени и тя бе майката,а не детето.’’Обичам те...’’-изпрати й ново мислено послание,но потисна желанието си да я целуне,защото майка й спеше леко и Сакс не искаше да я сепне в съня й...
Сакс погледна през прозореца и почувства как усмивката изгря на лицето й:бе един от необичайно топлите октомврийски дни и обичайните,долитащи откъм градината и съседните къщи звуци я преизпълниха с бодрост и добро настроение.Движейки се възможно най-безшумно,за да не събуди мама,Сакс се приближи до тоалетката си,която бе отрупана с повече четки за коса,ластици и момичешки принадлежности,отколкото й бяха нужни,след което започна да разресва дългата си черна коса,вглеждайки се в отражението си.Имаше редки дни(този бе един от тях),в които изучаваше чертите на лицето си,и импулсивно започваше да се чуди на кого прилича:Сакс не бе наследила външния вид на майка си и веднъж като по-малка бе направила грешката да я попита нещо,което съвсем неочаквано много бе разстроило майка й и което бе сред най-неприятните спомени на Сакс..
-Мамо,аз красива ли съм?
Сакс стоеше пред огледалото на тоалетката,бърчейки носле срещу отражението си:бе на пет годинки и бе толкова ниска,че трябваше да се надига на пръсти,за да успява да се огледа поне наполовина.Симс,която я наблюдаваше отстрани,се усмихна,и я взе на ръце,за да могат и двете да се вгледат в ликовете си:
-Дали си красива?-попита тя и шеговито я погъделичка,карайки Сакс да се изкикоти от удоволствие,след което зелените й очи станаха изключително нежни.-Ти си най-красивото момиченце,което познавам...
Сакс я прегърна с една ръка през шията и въздъхна,гледайки към огледалото:
-Ти си много,много по-красива,мамо,и аз искам да приличам на теб,само на теб...
Сакс,загледана в образите им,не забеляза внезапното потъмняване на очите на майка й,както и не разбра какво си мисли тя относно тези детски,невинни думи.
Бе време за лягане и Симс започна да разресва косата на Сакс,докато момиченцето бърбореше за всякакви неща,радващо се на компанията на майка си,докато в един момент не изтърси нещо,което не му бе хрумвало преди и за което реши да се допита на нея:
-Мамо,щом като не приличам на теб,дали не приличам на моят татко,как мислиш?
Сакс почувства как майка й внезапно замръзна зад гърба й и четката,прокарвана до този момент през косата на детето,спря движенията си.Сакс,недоумяваща какво от казаното е накарало майка й да реагира така се уплаши,забелязвайки гнева,пробляснал в нейните очи,гняв,какъвто не бе виждала никога преди в тях:
-Да..-отговори след известно време Симс,оставяйки четката настрани,с леденостуден,далечен глас,с какъвто Сакс никога не я бе чувала да говори,и който я изплаши още повече от гневното,резервирано изражение.-По външен вид ти приличаш изцяло на него,на външен вид ти си абсолютно копие на него....
Без да добави каквото и да било,Симс напусна стаята,оставяйки Сакс съвсем сама,изплашена и недоумяваща.Какво се бе случило?Защо мама внезапно бе станала толкова студена,защо й бе отговорила толкова хладно?
Сакс бе прекалено малка,за да осъзнае,че с въпроса си е отворила една от незарасналите сърдечни рани на майка си;почувства,че мама освен ядосана е и натъжена,бе видяла тъгата,изписала се за миг на лицето й, и като всяко момиченце,обичащо майка си,реши да отиде до спалнята й и да й се извини,въпреки че не разбираше какво толкова е казала.
-Мамо...-обади се с жален глас тя,когато почука колебливо на вратата на спалнята на майка си,но оттам не последва отговор.-Мамо,може ли да вляза?
Майка й не даде признаци да я е чула и Сакс почувства как устните й започнаха да потреперват,но заговори отново,още по-умолително:
-Мамо...мамо,моля те,не ми се сърди,моля те,не исках да кажа нищо лошо,мамо,моля те,мамо...
Вратата не се отвори,откъм спалнята на майка й продължи да се носи тишина и Сакс си помисли,че тя й е толкова сърдита,че никога повече няма да й проговори и че ще замине,оставяйки я сама,мисъл,която ужаси детското сърчице.
-Мамо...-гласът на Сакс пресекна,тя се строполи пред вратата и започна да плаче жално,неспособна да се овладее.-Мамо...не ме ли обичаш вече?
И в този момент Симс излезе от стаята и коленичи до нея,като я притисна до гърдите си толкова силно,че едва не й спря дъха,но Сакс не почувства болка,тя продължаваше да хълца,вкопчила се в майка си така,сякаш никога повече няма да я пусне:
-Мамо,не ми се сърди,мамо,не исках да кажа нещо лошо,съжалявам...
-Не се извинявай,съкровище,всичко е наред,всичко е наред...-каза леко задавено майка й,криейки лицето си в косата й и за момент Сакс си помисли,че майка й плаче,но веднага отхвърли тази мисъл,тъй като знаеше добре,че мама никога не плачеше.
-Съжалявам,мамо,съжалявам...-Сакс все още не можеше да се успокои напълно и зададе въпроса,който тормозеше жестоко сърцето й.-Мамо...нали няма да ме изоставиш?
-Никога!-произнесе Симс и я погледна с поглед,който доказа на Сакс,че майка й говори истината и че винаги ще бъде до нея,независимо от това какво би се случило.-Никога не си и помисляй подобно нещо,Сакс,обичам те прекалено силно,за да те изоставя,ти си всичко,което имам и за което живея,и аз никога,никога няма да те изоставя!
Сакс сгуши лице в рамото й,а Симс я сграбчи в прегръдката си и започна да я люлее успокоително,изчаквайки детето й да се поуспокои,след което каза нещо,което Сакс запомни много добре:
-Искам да ми обещаеш нещо,Сакс...искам да ми обещаеш никога повече да не споменаваш каквото и да било за баща си,никога да не ме разпитваш за него,никога да не питаш каквото и да било за този човек...разбери,че той не е част от нашия живот и че никога няма да бъде...когато говориш за него,мама се чувства тъжна,много,много тъжна...
-Не искам да си тъжна,мамо!-веднага каза ужасено Сакс и побърза да прекара ръчички през лицето й,сякаш за да изтрие някакви невидими сълзи и да я успокои.-Няма да говоря за него,няма да те питам за него,но те тъжи,моля те,не бъди тъжна,мамо!
-Обещай ми...трябва да ми обещаеш....
И Сакс й бе обещала,бе й обещала,защото вече бе разбрала,че мисълта за татко прави мама тъжна и нещастна,а момиченцето бе готово на всичко,за да премахне болката й...
След тази случка Сакс никога повече не бе направила грешката да заговори за баща си,за човекът,когото не бе виждала никога през живота си,за този,за когото мама не искаше да разговаря.С детската си интуиция Сакс чувстваше,че майка й има някакви причини,поради които не й говори за него и потискаше силното си желание да разбере всичко за баща си,тъй като знаеше,че това би натъжило майка й,а тя в никакъв случай не искаше да я наскърби или огорчи.
Баща.
Сакс си мислеше за тази дума,когато влезе в банята си и се залови да измива следите от съня от лицето си.Тя никога не бе имала баща:откакто се помнеше,живееше с майка си и с хората,които се грижеха за нея,докато мама пътуваше и бе заета с ангажиментите си.От ранно детство не й бе липсвало абсолютно нищо,имаше всичко,което й бе необходимо,имаше прекрасна майка,купища дрехи и играчки,верни приятели,имаше всичко онова,за което би мечтало всяко едно дете на нейната възраст.
Но нямаше едно.

Нямаше баща.

Понякога се бе замисляла какво ли би било,ако имаше двама родители като нормалните деца и дали би било по-добре,ако имаше и баща.Какъв ли щеше да е той,как ли щеше да се отнася с нея,как ли щеше да й говори?Щеше ли да бъде забавен и да обича детските игри,щеше ли да се шегува и да се разхожда край океана с нея,щеше ли да бъде поне наполовина толкова красив като мама?
Приятелчетата й имаха бащи,които ги обичаха и си играеха с тях;наблюдавайки ги,Сакс си мислеше за своят баща и се чудеше защо не го е виждала никога и защо майка й не й говори за него.Дали баща й мразеше момиченцето си и ги бе напуснал при раждането й,дали бе умрял или бе заминал,за да не се върне никога повече?Детският й ум разждаше всякакви версии и догатки,но каквото и да си мислеше,каквото и да чувстваше относно липсващият баща,Сакс никога не го споделяше с майка си,защото това бе забранена тема,тема,която мама не желаеше да разисква.

Баща.

Щеше ли да го обича,ако той бе край нея?
Щеше ли да го обича,ако въобще го види някога?
Сакс не чувстваше болка от липсата му,тъй като не знаеше какво е усещането да има баща и не знаеше какво трябва да чувства спрямо него.
Може и да нямаше баща,но си имаше майка,майка,която я обожаваше,майка,която винаги бе готова да я предпази и защити,която бдеше над нея и която бе всичко за нея.

Мама.

Майка й образуваше нейния свят и докато тя бе край нея и до нея,Сакс не чувстваше абсолютно никаква нужда от баща.

[Dqvolsko^6tastie]

Осемдесет и девета глава

‘’Честит рожден ден,принцесо!Какво да ти пожелая,след като ти вече си имаш абсолютно всичко?’’-Джой



Дали от вълнение или от нещо друго,но Сакс се разбуди с мисълта,че сякаш е спала по-малко от обикновено.Нещo бе нарушило съня й,нещо,което не бе нито майка й,нито слънчевата светлина,процеждаща се през прозореца,а нещо непознато,което бе захапало крачола на пижамата й,дърпайки го игриво.Очите на Сакс се затваряха за сън и тя понечи да заспи отново,когато непознатото ‘’нещо’’ изквича недоволно и отново захапа плата на пижамата й,доказвайки й,че е истинско,а не някакъв си сън.Изненадана,Сакс отметна завивките встрани и видя в долния край на леглото си едно мъничко кученце от вълча порода с голяма,завързана на шията му панделка,на която бе изписано с големи букви ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН.Кученцето се въргаляше по чаршафа,играейки си да удря с лапички дясното ходило на момиченцето,което примигна няколко пъти срещу животинчето.Сакс се изправи учудена и щастлива в леглото си,и още преди да е успяла да гушне кученцето или да каже каквото и да било,дочу глас,долетял на няколко метра от леглото й:
-Какво ще кажеш за подаръка ми,Сакс?Харесва ли ти?
Сакс се извърна светкавично,най-сетне забелязала красивото високо русокосо момче,облегнало се на една от стените с широка усмивка на устните си,момче,което не бе очаквала да види,и присъствието на което я накара да изпищи от радост:
-ДЖЕЙ!!!!
Джей се засмя срещу нея и протегна ръце миг преди Сакс да скочи от леглото,да се изстреля към него и да се метне на шията му:
-ДЖЕЙ,О,ДЖЕЙ,ТИ СИ ТУК,НАИСТИНА СИ ТУК!!!ТОЛКОВА МНОГО СЕ РАДВАМ ДА ТЕ ВИДЯ!!!-сякаш бояща се че той би изчезнал,ако го пусне дори за миг,Сакс го прегърна колкото можеше по-здраво,наблюдаваща го напълно разсънена.Джей й се усмихна,не по-малко щастлив да я види,и отметна един кичур черна коса,паднал върху челото й:
-Честит рожден ден,принцесо!-пожела й нежно,след което я подхвана под мишниците и започна да я върти във въздуха,карайки Сакс да запищи от удоволствие,а кученцето да залае,подскачайки около него.
Джей Макглан бе най-добрият приятел на Сакс,момчето,което за нея бе и като брат,какъвто винаги си бе мечтала да има.Джей бе с около две години по-голям от нея,бе изключително красиво,светлооко и светлокосо момче,син на едни от най-близките приятели на нейната майка,мъж и жена,които Сакс наричаше накратко ‘’чичо Джей’’ и ‘’леля Сесил’’,като се радваше винаги,когато те дойдеха на гости,водейки и дванадесетгодишният си син със себе си.Джей живееше заедно с родителите си във Великобритания,страна,в която Сакс никога не бе ходила,и двамата се виждаха поне няколко пъти годишно,пишеха си редовно писма,радвайки се изключително много всеки път,когато им се удадеше възможност да бъдат заедно поне за няколко дни.Сакс,която се привързваше лесно и чието сърце бе отворено за всички,бе обикнала Джей като близък приятел и другар в игрите още от деня,в който го бе видяла за първи път.Винаги се усмихваше при спомена на тогавашната си четиригодишна същност,която се бе шокирала силно,откривайки заспало непознато момченце в леглото си.Сакс и Джей никога не забравиха тази забавна сутрин отпреди години,защото това бе вечерта,в която се превърнаха в най-добри приятели.
-Как ще го наречеш?-попита с усмивка Джей,когато най-после пусна Сакс на пода и тя веднага коленичи,за да вземе кученцето в ръце и да го гушне,заравяйки лице в козината му.
-Мисля,че трябва да се казва Дъх!-каза ентусиазирано тя след няколко секунди.Джей извъртя очи,но не каза каквото и да било:отдавна значеше за манията на Сакс да кръщава играчките,куклите и дори животинките на приятелите си с възможно най-неочаквани имена.Сакс,която обикна Дъх от пръв поглед,се засмя,когато кученцето облиза лицето й.Помисли си колко ли шокиран би останал Джей,ако му бе показала терариума на майка си с нейните две огромни анаконди,но се въздържа с усилие да не му издаде тази тайна,тъй като мама й бе забранила да разказва на кого и да било за змиите и местожителството им в къщата.Прекрасен мирис на цветя докосна обонянието й;едва сега Сакс се сети да огледа по-внимателно стаята си.Правейки го,направо пламна от щастие,като видя работата,която бе свършила майка й миналата вечер по времето,когато дъщеря й бе спала дълбоко.Симс бе вложила всичките си усилия,за да превърне детската стая в едно приказно място.Повърхностите на шкафчетата и някои от полиците бяха покрити с малки и големи вази,препълнени с любимите на Сакс рози,хризантеми и нарциси,по стените имаше окачени огромни пресичащи се малко под тавана гирлянди с изписани върху тях множество благопожелания,изпъстрени предимно в златисточервеникави или сребристозеленикави цветове,в средата на помещението бе положена голяма маса,отрупана със специално приготвени от готвачката за празничната закуска шоколадови,сметанови и ягодови пайове и сладкиши,изрязани във формата на торти палачинки с топящ се в устата мармалад или конфитюр,както и с чинии,пълни с богат избор на ястия,между които бяха запалени десетки мънички свещички,изписващи името на рожденничката.Това,което привлече най-много вниманието на Сакс бе втората маса,която бе разположена до една от стените,и която бе отрупана с множество опаковани подаръци,изпратени за нея от чуждестранните приятели на майка й,някои от родителите на нейните собствени приятелчета,както и от немалка част от съседите,тъй като Сакс бе всеобща любимка.
Леко почукване на вратата на детската стая извади Сакс и Джей от няколкосекундното им безмълно възхищение и Сакс се извърна сияеща към вратата,за да се срещне лице в лице с усмихнатата си майка:
-Добро утро,съкровище!-бе всичко,което Симс имаше време да изрече,преди Сакс да се хвърли в прегръдката й,за да й благодари за чудесната украса на стаята.-Хареса ли ти моята изненада?-и Симс се усмихна на Джей,карайки Сакс да засияе дори още повече:
-Това е най-прекрасната изненада,мамо,толкова много се зарадвах да видя Джей,виж,той ми подари кученце,много е сладко и аз го кръстих Дъх,нали може да си го задържа,мамо,нали може?-Сакс бе толкова развълнувана,че думите се изливаха като неспирен поток от устните й.Докато говореше,тя сновеше между Симс и Джей,прегръщаше ги и накрая завърши дългото си изречение като въпрос,тиквайки Дъх пред лицето на майка си,за да може тя сама да се увери колко сладко е кученцето.
-Разбира се,че може да го задържиш,но ще трябва да обещаеш,че сама ще се грижиш за него,ще го храниш,и ще го разхождаш редовно!-позволи й великодушно Симс,преборвайки се в името на щастието на момиченцето с неприязънтта си към котките и кучетата.-А сега си мисля,че ще е добре да се облечеш и да дойдеш за малко в гостната,където те чакат...
Симс дори не успя да довърши,защото вратата се отвори повторно,и бащата на Джей показа усмихнатото си лице в стаята:
-Аз предлагам първо да се облече,но да изчака с това,докато й честитя!-пошегува се той и се усмихна извинително на Симс,когато Сакс с радостен писък се хвърли към него.-Прости ми,скъпа приятелко,но не съм я виждал от толкова много време,че имах чувството,че не бих издържал да изчакам още няколко минути...
-Чичо Джой,толкова много се радвам да те видя!-извика щастливо Сакс и потъна в прегръдката му,без да се стеснява от факта,че е по нощничка и боси крачета.Джой изглеждаше не по-малко щастлив да види момиченцето,което отдавна чувстваше в сърцето си като своя дъщеричка.Подобно на Джей я вдигна във въздуха,оглеждайки я,за да разбере колко се е променила през месеците,по време на които не я бе виждал:
-Как е моята малка принцеса тази сутрин?-попита бодро той,спря да я върти,и я притисна до себе си,взимайки я в ръцете си:Сакс не бе наследила височината на родителите си,тя бе дребничка и слабичка за възрастта си,и за Джой не представяваше никакво усилие да я държи в ръцете си за неограничен период от време.-Честит рожден ден,принцесо!Какво да ти пожелая,след като ти вече си имаш абсолютно всичко?
Отношенията на Джой и Сакс бяха изключително добри от времето,когато тя порасна достатъчно,за да може да си съставя преценка за хората и да ги харесва.Джой,който я бе обичал още от раждането й,се чувстваше щастлив,че двамата със Симс за запазили приятелска връзка през годините,когато тя се бе преместила да живее с момиченцето в Америка.Това му позволяваше да ги посещава колкото е възможно по-често,за да е уверен,че всичко в живота им е наред.Понякога Джой и Сесил,която винаги го придружаваше по време на пътуванията му до Манхатън,настояваха Симс да пусне Сакс да им погостува поне за няколко седмици през лятото във Великобритания,Симс обаче никога не се бе съгласила,и то не само защото все още таеше някои стари страхове,а и защото не искаше да се раздели с детето си дори и за няколко дни,още повече да го изпрати в страната,чието магьосническо общество мислеше майка й за убийца и смъртожадна.Ето защо семейство Макглан пътуваха през годините до Америка,а Симс и дъщеря й така й не посетиха местата,които навяваха на Симс толкова много спомени,и болезнени,и прекрасни.
Джой бе наблюдавал Сакс по време на гостуванията си и се бе уверил,че усилията на Симс са били успешни и че тя е създала дом,в който детето й расте и се чувства щастливо.Сакс си имаше всичко,което би могло да пожелае едно момиченце,обичаше много майка си,и очевидно не чувстваше липсата на баща,а и да чувстваше,никога не го показваше.Сириус Блек бе болна тема за Симс и по време на разговорите си с нея нито Джой,нито Сесил смееха да го споменат,боейки се да не я разстроят или да не предизвикат гнева й.Симс никога не говореше за него,не го споменаваше,нито веднъж през годините не ги бе попитала дали той е все още жив,дали е умрял в Азкабан,дали е полудял;лицето й никога не издаваше каквато и да било емоция,която да подскаже на Джой какви са сегашните й чувства относно Сириус.Симс очевидно бе преодоляла тази част от миналото си или поне не желаеше да говори за нея,тя не бе носила сватбения си пръстен от времето,когато заживя с детето си в Америка,тъй като пръстена предизвикваше пристъпи на болка всеки път,когато погледнеше изписаните на него имена.
Никой в тази държава не знаеше за миналото й,мъгълските американски вестници и списания пълнеха статиите си единствено с нейни преживелици от настоящето,никой от новия обществен кръг на Симс не бе наясно с магьосническото й минало.Според някои от клюките,носещи се по неин адрес,Симс бе разведена,според други бе вдовица,според трети бе напуснала съпруга си след раждането на Сакс.Пресата в Америка,обожаваща да пише за любовния и професионалния живот на своите известни личности,така и не успя да налучка истината,която си бе по-невероятна и от най-невероятните статии за Симс и семейното й положение.За улеснение Симс бе заживяла новия си живот с леко променено име и с фамилия.Освен за Сириус,Симс и Джой не говореха и за евентуалното постъпване на Сакс в ‘’Хогуортс’’,тъй като Симс просто не желаеше да слуша мнения,според които бе добре Сакс да учи в магьосническото училище,пък било и под различна фамилия,за да не страда от миналото на родителите си.
Сакс обичаше чичо Джой също толкова силно,колкото я обичаше той самият;с детската си проницателност отдавна бе забелязала,че майка й го чувства много по-близък от всичките си колеги и други приятели,но и през ум не й бе минавало да се замисли откъде ли произхожда това тяхно топло приятелство и какви ли връзки ги свързват.Бе наблюдавала и изключително нежния начин,по който се отнасяше Джой към синът си и понякога неволно се бе чудила дали всички бащи са такива и дали самата тя би искала да има подобен баща,но бързо пропъждаше тези мисли,спомняйки си,че си има майка,и тя й е напълно достатъчна като родител.
След като се облече и премахна и последните следи от съня,Сакс последва майка си и чичо Джой към гостната,която бе не по-малко украсена от детската стая,и в която се бяха събрали някои възрастни,поканени от майка й.Те веднага започнаха да честитят на момиченцето,което почувства как главата му започва да се замайва от множеството прекрасни пожелания и подаръци,които получаваше.Колкото и щастлива да се чувстваше,Сакс нито за миг не забрави възпитанието си и усмихвайки се на всички им благодареше за подаръците,опитвайки се да потисне желанието си веднага да надникне в тях и да разкъса опаковъчната хартия.Превърнала се в център на вниманието,тя сияеше,раздаваше прегръдки наляво и надясно и всички се вслушваха с умиление в звънливия й глас,всички се радваха да гледат щастието на това чаровно момиченце,което като че ли бе родено за да обича и да бъде обичано от всички.Наблюдавайки Сакс,Симс си мислеше,че отдавна не се е чувствала толкова горда и тъжна едновременно,горда,защото бе дала живот на това създание,превърнало се в център на живота й и тъжна,защото хората,които бе обичала и които бяха важна част от миналото й не бяха тук,за да споделят радостта й,както и светлите обзели я чувства.Наблюдавайки Сакс,Джой си мислеше за миналото и за всички промени,които се бяха случили със Симс откакто бе станала майка,също така чувстваше и съжаление към Сириус Блек заради факта,че той така и не бе успял да види какво прекрасно и любвеовилно дете има.Наблюдавайки Сакс,Джей Макглан не бе в състояние да откъсне очи от нея,мислейки си,че най-добрата му приятелка изглежда неотразимо тази сутрин с облечената от нея есенна бяла рокличка,със сияещите сиви очи и с неестествено дългата черна коса,оформена на виеща се като змия по гърба й детска плитка.Извърна засрамен поглед едва тогава,когато майка му шепнешком се пошегува с него,че е по-добре да се заиграе със Сакс,отколкото само да я зяпа мълчаливо.
Не след дълго гостенчетата на Сакс започнаха да пристигат едно по едно и купчината с подаръци в детската й стая започна да придобива още по-значителни размери,а Сакс влезе в ролята на ентусиазирана малка домакиня,която посрещаше с усмивка приятелите си,подканяше ги да се настанят край масата с лакомствата за една хубава ранна закуска и се опитваше да обръща внимание на всеки,което бе малко трудно,тъй като всички присъстващи деца я наобикаляха и я заговаряха по някоя или друга тема,всяко желаещо да е по-близо до нея.Малкият Джей изчака известно време настрани,докато не забеляза,че някои от съучениците на Сакс ‘’флиртуват’’ с нея или стоят по-близо до момиченцето,отколкото му се нравеше.Това накара Джей набързо да се откаже да се държи кавалерски с някои от наобиколилите го,прехласнали се по него малки момиченца и застана от дясната страна на Сакс,решил да не се отръпва повече от нея до края на престоя и на последното момченце,наблюдаващо я със замечтан поглед.Стаята на Сакс бе претъпкана със всякакви играчки и детски пособия и никой от гостите й не скучаеше:някои разглеждаха книгите й,други започнаха да си играят с куклите или плюшените й играчки,трети,които идваха за първи път в стаята й,се оглеждаха изумени,имащи чувството,че се намират в някоя приказка.Част от момчетата наблюдаваха криво Джей заради поетата от него роля на кавалер на Сакс и чакаха с нетърпение той да се разсее,за да успеят да си привлекат вниманието й отново,но ‘’англичанчето’’,както го наричаха презрително помежду си,очевидно нямаше намерение да се отдалечи от нея,още по-малко да остави някой друг да й прислужва,пълнейки чиниите й с бекон или сладкиш,кайто и да я разсмива,разказвайки й весели шеги;колкото до момиченцата,те се заливаха от смях,играейки си с Дъх или пискаха от възхищение,разглеждайки гардероба с дрехи,тоалетката и рисунките на Сакс.
Часовете минаваха неусетно в игри и приятни вълнения за децата.Смеховете,долитащи откъм детската стая на Сакс,отпускаха сърцето на Симс,карайки я да се чувства доволна от факта,че момиченцето й се забавлява и няма нищо,което да нарушава щастието му.Джой не можеше да не забележи всички промени,които бяха настанали със Симс през изминалите години и все още му бе малко трудно да възприеме приятелката си в ролята й не само на майка,но и на много прочута дизайнерка:Симс очевидно се бе научила да се доверява на хората или поне да не се дистанцира от тях и от предишното й студено изражение не бе останала й следа;след раждането на Сакс Симс най-после бе открила истинска цел в живота си и,посветила се на нея,бе станала по-отговорна,по-удовлетворена и по-внимателна от когато й да било.По време на рожденния ден на Сакс тя разведряваше компанията,която се бе събрала в гостната,усмихваше се по-често,лицето й светваше от гордост всеки път,когато някой похвалеше детето й.Наблюдавайки я,Джой почувства,че Симс най-накрая е успяла да заживее живота си така,че миналото й да не пречи на това,което бе изградила упорито през последните години,а Мерлин бе свидетел,след всичко преживяно,Симс,заслужаваше да е щастлива и спокойна.
‘’Изживяхме прекалено много и е време да бъдем щастливи...’’-помисли си Джой и прегърна нежно Сесил,припомняйки си с гримаса за миг годините,по време на които я бе заблуждавал,че я обича.Спомените за лъжите от старите времена все още тежаха на съвестта му,ето защо,веднъж влюбил се в Сесил,Джой отново и отново й доказваше любовта си по най-различни начини,опитващ се не само да й даде това,което заслужава,но и да изкупи стария си грях спрямо красивата си съпруга.
Сега тя бе неговият ангел и той я обичаше,бе й благодарен за всичко,което бе направила за него и нито за миг не съжаляваше,че съдбата бе отредила Симс и Сесил да разменят местата си в неговото сърце.
Погледите на Симс и Джой се засякоха:приятели още от детството си,те нямаха нужда от думи,за да се разбират.
Бяха живи.
Имаха прекрасни деца,благословили дните им със съществуването си.
Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение,не и сега,когато имаха най-важното.
Симс си имаше Сакс.
Джой си имаше Сесил и Джей.
Волдемор вече го нямаше,за да съсипва живота им,и те бяха успели да продължат напред,без да забравят най-болезнените спомени,но и без да им позволяват да ги нараняват повече...

...............

-Това беше един от най-страхотните ми рожденни дни!-каза Сакс по-късно вечерта,когато вълненията от дългия ден бяха преминали и двамата с Джей се намираха в нейната стая.Джей щеше да замине заедно с родителите си още на следващия ден,ето защо на него и Сакс им бе позволено да останат будни до късно през вечерта,тъй като и Симс и Джой знаеха колко привързани са децата едно към друго.Джей бе седнал на леглото на Сакс,а момиченцето бе положило глава на гърдите му.Двамата се взираха в купищата опаковъчна хартия,пръснати по пода и потъналата в разхвърлян хаос детска стая,за която Сакс бе обещала на майка си,че ще подреди още на следващата сутрин.
-Получих много подаръци,но твоя ми хареса най-много,Джей!-добави усмихнато тя и гушна Дъх,който се разшава в ръцете й,за пореден път лизвайки я по лицето.Усмивката й се стопи,когато се сети,че Джей скоро ще си замине;Сакс се извърна с лице към него,за да го изгледа жално.-Не искам да си заминаваш!Ще ми бъде толкова мъчно,докато те няма...
Джей се вгледа в натъженото й личице,знаейки,че тя ще му липсва ужасно много до следващия път,когато я види:
-Не мога да остана повече,татко трябваше да поиска специално разрешение от директора на ‘’Хогуортс’’,за да ми бъде позволено да отсъствам от училище..
-Какво странно име е ‘’Хогуортс’’!-каза замислено Сакс,чудейки се кой ли го е измислил.Джей много искаше да й разкаже за ‘’Хогуортс’’,за четирите дома,за преподавателите и куидичните отбори,но баща му още отпреди години го бе предупредил,че не бива да говори изобщо с момиченцето за магии и вълшебства.Джей неохотно се бе съгласил,неразбиращ защо не може да сподели с приятелката си за тази толкова важна част от живота си.Той никога не й бе показвал магическата си пръчка,никога не й бе разказвал за всички неща,които бе научил да измагьосва,никога не бе имал възможността да й се похвали,че е приет като търсач в грифиндорския куидичен отбор.Джей произхождаше от семейство,което не вярваше в предразсъдъците спрямо ‘’чистата кръв’’,и бе приятелски настроен и към мъгълокръвните,и към чистокръвните.Той предполагаше,че леля Симс е мъгълка и съжаляваше много,че Сакс няма да получи писмо от ‘’Хогуортс’’ за постъпване там,тъй като много му се искаше двамата да учат на едно и също място и да бъдат заедно колкото се може по-дълго време.Като всяко чистокръвно дете бе чувал истории за Хари Потър,момчето,което бе победило Онзи,който не бива да се назовава,за самият Черен лорд и за красивата му,хладнокръвна дъщеря,но никога не му бе минавало през ум,че тя е не коя да е,а майката на най-добрата му приятелка.
-Нали няма да ме забравиш,докато ме няма?-Джей развълнуван улови ръката й,вглеждайки се в честните й сиви очи.-Нали ще си мислиш поне мъничко за мен...докато не съм тук?
Сакс го изгледа така,сякаш е полудял:
-Разбира се,че ще си мисля за теб,Джей,ти си най-добрият ми приятел!И ти ще ми пишеш,нали?
-Колкото мога по-често!-увери я той,чудейки се по какъв ли точно начин пристигат писмата му до Америка:тъй като в ‘’Хогуортс’’ нямаше мъгълска поща,той изпращаше писмата до малката си приятелка чрез някоя училищна сова,получавайки отговор няколко дни по-късно.Това,което не знаеха двамата със Сакс бе,че Симс се е погрижила момиченцето да не разбира по какъв точно начин получава тези писма и изпращаше писмата на Сакс до Джей също по сова,оставяйки дъщеря си в неведение за странния начин на получаване и изпращане на поща.
Двамата останаха още известно време будни,но не след дълго умората от дългия ден пребори Сакс и тя заспа,облегнала се на Джей,който съвсем не желаеше да я отмести от себе си,и,заспивайки на свой ред,засънува сън,в който двамата със Сакс бяха заедно в ‘’Хогуортс’’ и тя викаше развълнувано за него по време на един от куидичните мачове..

...................

На следващия ден семейство Макглан замина за Великобритания в късният следобед,тъй като децата настояха пред родителите си да прекарат поне още няколко часа заедно и тъй като Симс и Джой бяха наясно,че навярно няма да се видят поне няколко месеца,родителите на Джей решиха да отложат полета си и да вземат по-късен,само и само да угодят на Сакс и Джей.Възрастните използваха това време,за да си поговорят за всичко,което не бяха успели да си кажат по време на рожденния ден на Сакс,в присъствието на толкова много мъгъли.И тримата избягваха да говорят за миналото и за предишните времена:Симс мразеше да й се напомня по някакъв начин за времето преди раждането на момиченцето й и особено за времето,което бе прекарала в амнезия,Джой изпитваше силно чувство на вина и отвращение към самият себе си всеки път,когато си припомнеше дните си като смъртожаден и всичко,което бе извършил като такъв.Колкото до Сесил,Черния ред не бе успял да й навреди или да я пречупи по какъвто и да било начин,тъй като тя не бе спадала нито към Ордена,нито към Тъмната страна,и бе останала встрани от всички зловещи или значими събития,случили се през онези тежки,незабравими години.Омъжила се за Джой Макглан в доста ранна възраст,тя бе живяла,приемайки постепенно образа на добра съпруга и майка,без да си има ни най-малка представа,че съпругът й е белязан от Черния знак,без да знае през какви неща бе минал,само и само да защити Симс.Това,което имаше значение за нея бе,че съпругът й и детето й я обичат и Сесил живееше щастлива с тази любов,като имаше само едно,единствено нещо,което вгорчаваше дните й.
Болестта на Джей.
-Какво става с него?-попита тихо Симс,когато разговора се насочи към децата и лицата на родителите на Джей помръкнаха забележимо.-Какъв е резултата от най-новите медикаменти?
Сърдечната болест не бе попречила на външното развитие на Джей и момчето бе израснало като стройно,красиво русокосо момче,чиито бледнеещи отвреме навреме бузи бяха единствения забележим признак,че нещо с него не е наред.Поради опасността от пренатоварване и излишно вълнуване на сърцето,лечителите бяха посъветвали родителите му да го пазят от всичко,което би могло да му подейства отрицателно или да го разстрои,както и да не му позволяват да се занимава със спортове,които заплашват по някакъв начин здравето му.Джей знаеше,че е много болен,тъй като усещаше интуитивно,че е по-малко енергичен от връстниците си,изтощава се по-бързо,задъхва се и чувства остри бодежи винаги,когато се пренапрегне,но бе изключително упорито момче и правеше всичко по силите си,за да доказва,че е здрав и че не го тормози абсолютно нищо.Никой в ‘’Хогуортс’’ не знаеше за болестта му;макар и второкурсник,Джей бе успял да си спечели множество приятели благодарение на приветливия си характер и наследената от баща му благородност,която изпъкваше често в действията или постъпките му.Куидичът бе в кръвта му и Джей се бе влюбил в тази игра от деня,в който баща му го бе завел да гледа един от куидичните мачове на любимия му отбор.Джей с нетърпение изчака да навлезе във втори курс,за да кандидатства за място в грифиндорския отбор и благодарение на способностите си бе избран за търсач,новина,която го бе преизпълнила със щастие и гордост,и която бе ужасила родителите му заради опасностите,на които щеше да се подлага момчето им всеки път,щом се озове на куидичното игрище.Сесил категорично бе настоявала Джей да се откаже от поста,бе плакала от страх при мисълта какво би се случило,ако го удари някой блъджър.Джой също се бе опитвал да разубеди сина си,но тъй като твърдоглавието на Джей не му позволяваше да се слуша в доводите,те се бяха видели принудени да му разкрият страшната истина за здравословното му състояние,надявайки се,че новината ще го откаже от играта на куидич.
Научаването на истината се бе оказало ужасен шок за детето,преизпълнено с мечти и планове за бъдеща бляскава куидична кариера,но Джей,вместо да се откаже от куидича,бе решил да продължи да играе,защото,както бе казал на родителите си в отговор на писмото им с разкритията,не знаеше колко време му остава да края на дните му и бе решил да живее така,както иска и се чувства щастлив,без да мисли за последствията,след като бяха неизбежни.
-Поддържат нормалния ритъм на сърцето му и предотвратяват частично вероятността от развитие на нови болести,но според лечителите все още няма надежда,все още няма лек за спасение...-произнесе горчиво Джой,а очите на Сесил се изпълниха със сълзи:
-О,Симс,ако знаеш само колко ни е трудно,колко много ни боли!-изплака тя и Симс веднага стана от мястото си и се озова до нея,прегръщайки я с мъка:болката на приятелите й бе и нейна болка,тъй като тя обичаше Джей и се надяваше не по-малко от родителите му той да оздравее рано или късно.-Боли да го гледаме колко е щастлив и да знаем,че един ден ще го изгубим,ще го загубим завинаги..да чуваме как се смее,да го прегръщаме и да не знаем кога точно смъртта ще ни го отнеме,дали след дни или седмици...боли да знаем,че най-скъпото ни създание е обречено,а ние да не можем да му помогнем с почти нищо...-Сесил се задави в хълцания и Симс усети как собствените й очи започнаха да смъдят:тя самата бе майка и чувстваше болката на Сесил,знаеше,че самата тя би умирала вътрешно,ако бе на нейно място и живееше с мисълта,че детето й ще умре,преди да е имало възможността да се наживее.
По какъвто и начин да възприемаше мисълта за предстоящата си смърт,Джей не говореше за това с родителите си,обичаше ги прекалено много,за да ги нарани,ако покаже пред тях колко много се бои от това,което ще го сполети някой ден.От своя страна,Сесил и Джой се опитваха да бъдат твърди пред него и да говорят с момчето си възможно най-малко за здравословното му състояние,знаейки,че така бъркат жестоко в най-дълбоката му рана.
Джей бе техния живот и те правеха всичко възможно,за да бъде щастлив сега,докато все още можеше,отрупваха го с грижи,нежност,любов и внимание,но бяха неспособни да се противопоставят на съдбата,която го бе белязала още с рождението му.
Обсъждането на децата бе една от най-често разискваните теми за разговор на Джой,Сесил и Симс,които взаимно се подкрепяха и утешаваха,трупаха опит,съветвайки се един друг и се опитваха да си помогнат с каквото могат,все неща,които скрепяваха приятелството им,неща,които им показваше,че не е сама,и че има хора,на които би могла да разчита.
Семейство Макглан си заминаха за Великобритания и след рожденния ден на Сакс нейния и този на майка й живот продължиха да си протичат по нормалния за тях,установен през годините ред.Симс продължаваше да работи усилено,да бъде една от най-търсените и известни дизайнерки на мъгълска мода,да пътува,занимавайки се с уреждане на мащабни ревюта и да прекарва всеки свой свободен ден в компанията на дъщеричката си.Сакс продължаваше да ходи на училище,да си играе с приятелчетата си и да тъне в неведение за магията и за всичко,свързано с нея.
На пръв поглед всичко в живота им бе наред,но вътрешно Симс никога не се чувстваше напълно спокойна,защото имаше рани от миналото,които не й даваха мира,въпреки че не го показваше външно,рани,които винаги щяха да бъдат част от нея,припомняйки й през какво е преминала,за да достигне до положението,в което се намираше сега..

[Dqvolsko^6tastie]

Деветдесета глава
''Затваряй си устата и го остави намира,много добре знам кой е и кои са родителите му,но не ми пука изобщо,той ми е братовчед и не е същият като тях,не е!!''-Дора Тонкс



Годините минаваха една след друга и постепенно спомените за страшните дни от терора на Черния ред,вкоренени дълбоко в съзнанието на хората избледняваха,замествани от нови,по-щастливи и приятни.Бе невъзможно да се забравят изцяло страданията и ужасите,изживяни по време на възхода на Волдемор,но магьосническото общество полагаше големи усилия,за да се възстанови и да продължи напред,оставяйки лошите времена завинаги в миналото.Сега,когато министерството на магията бе сформирано наново,в него нямаше предатели или поддръжници на Тъмният лорд.Сега в него служеха съвестни и разумни хора,които бяха премахнали всеки закон,ограничаващ по някакъв начин човешките права и бяха наложили нови,много по-смислени.Нямаше ги вече и указите,забраняващи на мъгълокръвните да учат в магьоснически училища и да притежават магически пръчки.Дъмбълдор отново бе директор на ‘’Хогуортс’’ и ръководеше уверено училището,личността му все още представляваше интерес за магьосническата преса,интерес,който не стихваше от времето,когато се бе разбрало какъв произход има собствената му внучка.Като силно почитана и уважавана личност в магьосническото общество,Дъмбълдор използваше авторитета си за благото му,умело унищожавайки и последните остатъци от Черния ред.Дъмбълдор прекарваше голяма част от времето си в ‘’Хогуортс’’ или в министерството на магията,като избягваше да се връща в семейния замък на рода Дъмбълдор,където всичко му напомняше болезнено за мъртвата му дъщеря Мейлин,спомен който никога не избледняваше в сърцето му.Дъмбълдор бе поел грижата за племенниците си,децата на покойния си брат Абърфорд,които бяха останали сираци след смъртта на родителите си и които сега се намираха под негово попечителство.Братовчедите на Симс живееха спокоен живот,заобградени от бавачки и гувернантки,които се грижеха за тях и ги възпитаваха,опитвайки се да обгърнат с колкото се може повече нежност и любов ‘’клетите сирачета’’,които печелеха сърцата им с добротата си.Нериса Дъмбълдор порасна и се превърна в красиво и умно шестнадесетгодишно момиче,учещо в дома ‘’Рейвънклоу’’ в ‘’Хогуортс’’,където бе успяла да си спечели верни приятели благодарение на чара и милия си характер,а не на славата на чичо си. Малкото й братче Найджъл бе разпределено в ‘’Грифиндор’’ веднага,след като настана време да постъпи в училището и бе напълно щастливо от избора на Разпределителната шапка да го прати там.Найджъл нямаше никакви спомени за братовчедка си Симс,тъй като тя бе изчезнала много преди той да порасне,но сестра му Нериса си я спомняше от детските си години,и бе питала на няколко пъти Дъмбълдор за съдбата й,научавайки с тъга,че единствената й братовчедка е мъртва,погубена от смъртожадни преди повече от десет години.Дъмбълдор не искаше да дава никакви основания на хората да си мислят,че има дори минимална надежда внучката му да е жива и напълно одобряваше желанието й да живее на място,където никой не би я свързал с миналото й,но правеше всичко по силите си да изрови неоспорими доказателства,че тя никога не е била смъртожадна и се е борила против,а не за баща си,но бе изключително трудно да се промени обществената нагласа,тъй като мнозина вярваха,че Симс и Сириус са били убийци,не по-малко опасни и кръвожадни от Белатрикс Лестранж.Дъмбълдор и Симс поддържаха връзка чрез писма и Дъмбълдор се гордееше с успехите,които бе постигнала Симс,доказвайки,че притежава достатъчно воля и смелост,за да подреди живота си.Колкото до любовта и обожанието му към Сакс,те го караха да посещава Симс и дъщеря й винаги,когато имаше възможност.
За английското магьосническо общество Симс вече не бе от значение,тя официално бе обявена за мъртва много отдавна,но нейното име,наред с това на Волдемор,Дъмбълдор и Хари Потър,се споменаваше във всички отпечатани след падението на Волдемор учебници,хроники и статии,опитващи се да разнищят истории от миналото,често тълкувайки ги погрешно или незадълбочено.
Магьосници и вещици продължаваха да посещават гробището на Годрикс Холоу,отдавайки почит на мъртвите Лили и Джеймс,чийто син вече години наред живееше при леля си и вуйчо си,които го третираха по скоро като слуга,отколкото като племенник.Хората помнеха смелостта и куража на семейство Потър,помнеха любовта им и никога не забравяха,че държат спасението си на Хари Джеймс Потър,успял да победи най-могъщият Черен магьосник още в невръстна възраст.
Сириус Блек продължаваше да излежава доживотната си присъда в Азкабан.Единственото,което го предпазваше от полудяване,бяха мрачните спомени,свързани с миналото и желанието за отмъщение,желание,което го гореше вътрешно и Сириус знаеше,че няма да намери покой,докато не избяга от затвора и не си разчисти сметките с Питър Петигрю,който бе виновен за смъртта на най-добрите му приятели.Сириус полагаше огромни усилия,за да издържи всеки един нов ден,потънал в мрак и студ,успяваше да се справя как да е с физическите неудобства и имаше достатъчно сили,за да издържи на влиянието на дименторите,които го охраняваха,но спомените за Симс и за Лили и Джеймс го убиваха вътрешно,спомени,болката и агонията от които поддържаха разсъдъка му през всичките тежки години,прекарани в затвора,от който нямаше измъкване.
Често се взираше в сватбения си пръстен,проклинайки съдбата,която му бе отнела Симс.Често спомена за смъртта й тровеше сънищата му,карайки го да крещи от безсилие и скръб.Често я сънуваше и всяко събуждане го връщаше към ада,в който живееше вече от толкова дълго време,че бе престанал да брои дните и седмиците.
‘’Моят живот няма да свърши тук,не...’’-мислеше си със стиснати зъби Сириус,вслушващ се във виковете на полуделите затворници,долитащи откъм някои от съседните килии.’’Аз трябва да отмъстя за тях,трябва да отмъстя за всичко,което им се случи...’’.
Един ден щеше да избяга,да напусне Азкабан и да открие този,чието предателство му бе отнело най-скъпите му хора.
Ден,в който Питър Петигрю щеше да съжали горчиво,че е оцелял след експлозията,случила се на мъгълската улица в нощта на убийството на Лили и Джеймс Потър...
‘’Орденът на феникса’’ се бе разтрогнал след края на Черния ред.Онези негови членове,оцелели след Тъмните времена,най-накрая получиха възможността да заживеят спокоен и нормален живот след тежките битки със смъртожадните,повечето от които или бяха напуснали страната след краха на Волдемор,или бяха тикнати от верните на Светлата страна аврори в Азкабан.Борили се смело и докрай с всички опасности и несправедливости,оцелелите магьосници от Ордена градяха едно по-добро бъдеще,един по-добър магьоснически свят,който постепенно се отърсваше от спомените за наситеното с ужаси,жестокости и убийства минало.Свят,в който мъгълокръвните не бяха застрашени от избиване,министерството бе пречистено от всички,подкрепяли Тъмната страна,свят,в който хората,намирали се под деспотизма на Онзи,който не бива да се назовава и неговите поддръжници навремето,сега най-накрая можеха да си отдъхнат и да престанат да се боят,че има вероятност Черния знак отново да се появи рано или късно над домовете им.
Парите на Луциус Малфой,връзките му и най-вече общественото му положение му помогнаха да избегне магьосническото правосъдие и да се спаси от влизане в Азкабан,за голямо разочарование на съпругата му Нарциса,която тайно се бе надявала съпругът й да бъде подложен заради направените в миналото от него злини на Целувката на дименторите,която,по нейно мнение,нямаше да е достатъчна за изкупване на всичките му грехове.Съпружеският живот с Малфой бе повлиял на Нарциса,превръщайки я с годините в безразлична,хладнокръвна жена,която,пречупена вътрешно,вече бе неспособна да изпитва нежност,любов и състрадание,и която живееше механично,заобиколена от слуги,купища галеони и разкош,от които на драго сърце би се лишила,стига да можеше да върне годините назад и да промени някои свои грешки от миналото.
Малцина бяха смъртожадните,които успяха да заблудят по един или друг начин магьосническия Трибунал с твърдения,че са били подложени на ‘’Империус’’ и това е била единствената причина,поради която са подкрепяли Тъмната страна.Сайлъс Лестранж използва тази версия,за да избегне ударите на правосъдието,но Трибунала не му повярва изцяло и го осъди на няколко години затвор.Здравето на Сайлъс се оказа недостатъчно калено,за да издържи на тежкия режим в Азкабан,и не след дълго той издъхна в килията си,погребан след това безславно от дименторите,които бяха изсмукали последните му сили преди смъртта му за краткия престой,прекаран от него в затвора. Белатрикс Лестранж бе изправена заедно със съпруга си пред Трибунала,за да отговаря за всички зверски убийства и чудовищни неща,които бе направила.Дива,с безумни очи и със страховит вид на полуобезумяла вещица,тя накара косите на съдебните заседатели да се изправят,като изобщо не си направи труда да отрича,че е била на Тъмната страна,и по време на целия процес не спря да крещи,че Тъмният лорд рано или късно ще се върне,при това по-могъщ отвсякога.
-И ТОГАВА ЩЕ СИ ПЛАТИТЕ,ВСИЧКИ ВИЕ ЩЕ СИ ПЛАТИТЕ ЗА ТОВА,ЧЕ УНИЩОЖИХТЕ РЕДЪТ,СЪЗДАДЕН ОТ НЕГО!!!-крещеше Белатрикс,която побесня от ярост,предизвикана от факта,че враговете на господарят й правеха всичко възможно,за да заличат стореното от него.
Белатрикс Лестранж бе обявена за неадекватна и факта,че е майка, въобще не смили тези,които я съдеха.Барти Крауч отне родителските права на Белатрикс и Сайлъс веднага щом започна процеса срещу тях.За всички бе ясно,че тези чудовища в човешка кожа биха съсипали живота на сина си,ако той не им бъде отнет навреме.Бе решено Блод Лестранж да се намира временно под грижата на хората от магьосническия Отдел за грижа за деца с родители смъртожадни,избити от аврорите или тикнати зад решетките на Азкабан.След това министерството щеше да се опита да му намери добро приемно семейство,в което Блод да израсне заобиколен от нежност и любов,каквито истинските му родители никога не биха му дали.
Това,което донесе на Белатрикс доживотна присъда без право на пожалване,бе последната й,най-жестока постъпка,извършена от нея няколко години след падението на Волдемор,а именно схватката й със семейство Лонгботъм.Смъртожадната,водена от жаждата си да открие любимият си господар и неспособна нито за миг да повярва в смъртта му,ги бе нападнала,внушила си,че те знаят къде е той,и че крият някаква важна информация.Аврорите не успяха да се намесят навреме и Франк и Алис Лонгботъм останаха живи след нападението на Белатрикс,но изгубиха завинаги паметта си,подложени на нечовешки мъчения от нейна страна.Синът им Невил Лонгботъм,който бе невръстен по време на случилото се,остана под грижите на баба си и останалите си живи роднини.
Цялото магьосническо общество остана потресено от жестокостта й и не се успокои,докато Белатрикс Лестранж не бе затворена в Азкабан,където смъртожадната не само че не полудя и не умря,но продължи да вярва,че рано или късно любимият й господар ще се завърне,отплащайки й се щедро за безграничната й преданост спрямо него...
Ремус Лупин,единственият Мародер,който не бе мъртъв,изчезнал или затворник,положи невероятни усилия,за да подреди живота си в името на синът си Дарън,който бе едно от най-скъпите неща в живота му и заради когото не можеше да си позволи да рухне изпод тежестта на вината и разкаянието за всички злощастни постъпки,извършени навремето.Детето имаше нужда от грижи и нормална среда,в които да расте и да се развива,ето защо Ремус бе приел предложението на Андромеда и Тед Тонкс двамата с Дарън да заживеят в съседство с тях и дъщеря им Нимфадора в Лондон,където се бяха установили след края на тежките,изпълнени с горчивини и напразни надежди дни на Черния ред.Андромеда бе изключително привързана към момченцето,на което гледаше като на собствен син още от времето,когато бе загинала Пейтън.Ремус й бе невероятно признателен за всички грижи,които полагаше тя за детето му,и никога нямаше да забрави колко много му бяха помогнали Андромеда и Тед в дните,по време на които едва не бе полудял от скръб заради убийството на съпругата си,дни,в които се бе боял изключително много,че никога не би бил достатъчно добър баща за Дарън...

~01 септември,1989 година~


-Събуди се,брат ми,време е да ставаш!-дванадесетгодишната Нимфадора Тонкс (или накратко Дора,както настояваше да я наричат)извика силно,изкачвайки стълбите,водещи към горния етаж на дома на семейство Лупин,там,където се намираше стаята на най-добрият й приятел Дарън.Бащата на Дарън,наричан от Дора ‘’чичо Ремус’’,бе много добър приятел на нейните родители;двете семейства живееха в съседство от години и децата им бяха отраснали по-скоро като брат и сестра,отколкото като приятели,правейки откакто се помнеха всякакви пакости и лудории,наслаждавайки се на детството си.
Чувайки гласа й,Дарън простена,защото почувства,че миговете му за сън са преброени и че ще му се наложи да стане,ако не иска Дора да връхлети в стаята му,решена да го събуди по ‘’трудния начин’’.Чу я как го извика повторно,чу и нетърпеливото й почукване по вратата,но му се спеше толкова много,че реши да рискува и да се престори,че по някакво чудо внезапно е оглушал.Зави се през глава и зарови лице изпод възглавницата си,опитвайки се да прогони притесняващите го мисли,които изплуваха в съзнанието му в мига,в който се бе разбудил.
Бе първи септември.Бе дошло време да замине за ‘’Хогуортс’’,училището,в което Дора учеше от миналата година,мястото,което му бе описвала подробно в писмата си,там,където магията бе пропита във въздуха и витаеше около учениците,карайки ги да изпитват силно желание да я усвоят възможно най-бързо.
Дора вече бе разпределена в ‘’Грифиндор’’,един от четирите дома в ‘’Хогуортс’’,и Дарън силно се надяваше да стане грифиндорец като нея.Не бе нито срамежлив,нито притеснителен,нямаше проблеми с общуването,но не му се нравеше мисълта да попадне в дом,различен от този на Дора,дом,в който тепърва щеше да му се налага да завързва познанства и който щеше да го отдалечи от най-добрата му приятелка. Където бе Дора,там бе и Дарън.Така бе откакто се помнеха,така и щеше да продължи да бъде.Тя бе най-добрата му приятелка и той искаше това да продължи,искаше силно да заминат заедно за ‘’Хогуортс’’,където щяха се виждат ежедневно,нещо,което бе невъзможно по времето,когато тя бе първокурсничка,а той все още не учеше в замъка.
Нещо тежко тупна върху него,прекъсвайки мислите му,и Дарън простена,разбрал,че е свършено с излежаването му.
-Не ме ли чу когато извиках,че е време да ставаш?-Дора се ухили,когато Дарън се опита да я избута встрани,но не се мръдна дори и със сантиметър от мястото си.-Нашите ни чакат,след малко ще стане време да отидем на гарата,затова мръдни,брат ми,и се облечи преди да са решили да проверят защо още не си станал!
-Защо,Мерлин те взел,продължаваш да ме наричаш ‘’брат ми’’?-попита,прозявайки се Дарън,когато се изправи с протягане в леглото си.Дора седна в края на леглото му,правейки гримаса.
-Защото винаги съм искала да имам брат,който да прилича на теб,знаеш колко много се дразня,че съм единствено дете!
Думите й поласкаха Дарън,въпреки че той побърза да й напомни факт,който Дора бе доста склонна да забравя.
-Може и да нямаш братя или сестри,но имаш двама братовчеди,не помниш ли,че сестрите на майка ти имат всяка по един син?А и освен това знаеш,че скоро Блод Лестранж може да се превърне в твой осиновен брат,ако министерството позволи на родителите ти да го отгледат,след като баща му е умрял,а майка му е в Азкабан от години..
Дора смръщи носле при мисълта за споменатите от Дарън нейни братовчеди,които никога не бе виждала наживо заради влошените отношения на майка си със сестрите й,но чиито снимки бе разглеждала по страниците на някои от магьсническите списания.Синът на по-голямата й леля,Белатрикс Лестранж,която излежаваше доживотна присъда в Азкабан заради всички извършени от нея убийства в миналото(Дора,типично за всяко едно дете на нейната възраст,не знаеше дали да се страхува или да се ядосва на факта,че има роднини,които са поддържали Тъмната страна,и които са се отрекли от майка й заради избора й да се омъжи за нечистокръвен),се наричаше Блод и бе високо,замислено на вид момче с правилни черти и мрачни сиви очи(баща му бе умрял по време на излежаването на присъдата си при най-строг режим в Азкабан и Дора знаеше,че пред последните 4 или 5 години Блод е сменил няколко приемни семейства,знаеше също така,че родителите й са го съжалили и твърдо са решили да го осиновят,за да му дадат истинско семейство,тъй като все пак той бе тяхна кръв като племенник на майката на Дора).Дора бе чувала много истории от майка си за рода Блек,за роднините й и за техните женитби,бе виждала и семейни фотографии и й бе направило силно впечатление,че Блод Лестранж приличаше изумително много на загиналият много отдавна първи братовчед на Андромеда Регулус Блек.Вторият братовчед на Дора бе синът на по-малката й леля,носещ смешното според момиченцето име Драко Малфой.Той бе най-арогантното и надуто русо хлапе с бледи черти,което Дора бе виждала на която и да било снимка,момче с такова надменно изражение,че тя изпитваше силни вълни на антипатия в момента,в който зърнеше физиономията му,като изобщо не съжаляваше,че не общува с него.
-Предпочитам да се движа с теб,а и винаги бих те предпочела пред когото и да било!Тъй като скоро Блод ще е от семейството,няма да е зле да се запозная с него в ‘’Хогуортс’’,но за Малфой въобще и не искам да знам!-каза тя,мислейки си колко странно би било да се засече по коридорите на училището с тези две момчета,за чийто живот си нямаше никаква представа,и които щеше да види наживо за първи път по време на разпределянето им през тази и следващата учебна година.Дали и двамата щяха да станат слидеринци,дали щяха да пожелаят да се запознаят с нея,дари изобщо бяха наясно,че имат братовчедка?Дали Блод щеше да хареса семейството й,дали Драко щеше да я разпознае като дете на средната сестра на майка му?
Дарън се протегна повторно,завиждайки й леко за факта,че тя все пак има някакви роднини,въпреки че те изобщо не общуваха със семейството й.Самият той не разполагаше с братовчеди,които да може да обича или мрази,баща му нямаше никакви роднински връзки и Дарън бе пораснал предимно в компанията на Дора и на неколцина други деца от квартала където живееха,деца с мъгълска кръв,които си нямаха ни най-малка представа,че дружат с невръстни вещица и магьосник.Родителите на Дора и Дарън ги бяха предупредили да не разкриват истината за себе си пред мъгълчетата,което на моменти им бе трудно за двамата,тъй като бяха деца и от малки трябваше да се научат да не говорят за магия и вълшебства в компанията на хора,които не принадлежаха към магьосническият свят.
-Какво си направила с косата си,Дора??-Дарън се опули в мига,в който се разсъни окончателно и погледа му попадна върху най-добрата му приятелка,която се изкикоти,току-що променила за пореден път външния си вид.
-Как мислиш,дали е достатъчно откачено като за първи учебен ден?
Дора се бе родила с метаморфмагски способности и от ранна възраст умееше да променя цвета на очите и косата си,както и чертите на лицето си,нещо,с което Дарън трудно бе привикнал,шашкайки се от бързината,с която тя се видоизменяше,забавлявайки се да измисля нови и нови начини,по които да променя външния си вид.Сега се бе изправила пред него с възможно най-яркия контраст на синьото в очите си и с шантава,стърчаща на всички страни бонбоненорозова коса,с която определено щеше да изглежда като най-странното и атрактивно хлапе сред второкурсничките.
-Прекалено откачено!-каза той след няколко мига,докато Дора се въртеше на пети,за да може приятелят й да я разгледа от всички страни.-Направо не ми се вярва,че майка ти и баща ти ще те пуснат да отидеш на училище така!
Той си представи отчаяното изражение на госпожа Тонкс,която винаги правеше забележки на дъщеря си да внимава изключително много с преобразуванията си и в никакъв случай да не променя вида си в близост до мъгъли.Госпожа Тонкс бе пълна противоположност на Дора,тя бе приветлива и разумна жена,достатъчно търпелива при положение,че двете хлапета я докарваха до почти пълно отчаяние с неспирните си пакости.От своя страна Дора бе щура,прекалено бъбрива и едновременно с това най-непохватното момиченце,което Дарън бе срещал през живота си.Почти не минаваше месец,в който да не си счупи неволно крак или ръка,спъвайки се на възможно най-невероятни места и повърхности и родителите й се бяха видели в чудо какво да я правят с цялата тази нейна неуравновесеност и тромавост.
Дора му се ухили и му смигна.
-Те няма да разберат,разбира се!
Сбърчи леко носле и след секунди вече изглеждаше като нормално чернокосо дете с кафяви очи,дете с прекалено невинен израз в очите,който успешно би заблудил всеки,който не я познава,че Нимфадора Тонкс е едно изключително сладко и послушно създание.Всеки,с изключение на Дарън,който я познаваше прекалено добре и знаеше,че Дора е всичко друго,но не и невинна и послушна.
-Ще ми се и аз да можех така,това е направо нечовешко!-каза завистливо той,докато обличаше джинси и тениска и хвърляше по някой и друг подозрителен поглед на затворилата услужливо очи Дора,за да се увери,че момичето не наднича изпод клепачите си.Тя се усмихна широко и го подкани да побърза,мислейки си колко забавно ще им бъде сега,когато Дарън също щеше да учи в ‘’Хогуортс’’ и двамата щяха да се виждат ежедневно,а не през няколко месеца.

.....................
Часове по-късно затаилата дъх Дора следеше напрегнато церемонията по разпределянето на първокурсниците,стискаща палци Дарън да попадне в ‘’Грифиндор’’.Дора се открояваше насред съучениците си с прекалено ярката си,бонбоненорозова коса и с неестествено светлосините си очи,представляваща атракция за всеки,който не бе свикнал или не бе виждал метаморфмагските й способности.Първокурсниците,до един нервни,плахи или уплашени от вниманието,с което ги наблюдаваха и преподавателите,и по-големите ученици,стояха в полукръг около професор Макгонъгол,очакващи тя да ги извика да пробват един по един Разпределителната шапка,поставена на трикрако столче.Дора забеляза насред тълпата от единадесетгодишни хлапета пребледнелия от притеснение Дарън и му се усмихна насърчително,опитваща се да го ободри.Освен Дарън,никой друг не привлече вниманието й така,както го направи Блод,тъмнокосия сивоок първокурсник,който се оглеждаше нервно наоколо с леко пребледняло лице.Дора бе забелязала смръщените физиономии,с които го наблюдаваха по-голямата част от учениците и до слуха й достигнаха злобни и ненавистни шушукания.Те бяха предизвикани от факта,че почти за никого не бе тайна,че родителите на това момченце са били смъртожадни,осъдени от магьосническите закони,и че в Голямата зала присъстваха деца,чиито семейства бяха избити или малтретирани навремето от Белатрикс Лестранж.Дора видя с каква омраза бе наблюдаван от грифиндорци Блод,видя също така,че слидеринци следяха напрегнато разпределянето му,очевидно надяващи се той да се присъедини към тях.Видя уплашеното му изражение и здраво сключените устни,и изпита нещо,което никога не бе предполагала,че би могла да изпита към син на смъртожадни,убийци,и поклонници на унищожения Тъмен ред.
Изпита жал към своят първи братовчед,който скоро щеше да се превърне в неин брат.
Изпита съчувствие към това момче,което изобщо не изглеждаше зло,надменно или коравосърдечно.
Изпита порив да го защити,да му покаже,че тя не би го мразила заради извършеното от родителите му,че би се опитала да го опознае заради самия него,без да робува на някакви си предразсъдъци.
‘’ГРИФИНДОР!!’’-изкрещя Разпределителната шапка след няколко дълги минути,по време на които бе умувала усилено в кой дом да постави Блод.Тази дума бе последвана първоначално от мъртва тишина,след което повечето от грифиндорци започнаха шумно да го освиркват,а слидеринци бурно да протестират срещу това решение,и се наложи Дъмбълдор да въдвори отново реда в залата.Блод пребледня дори още повече,когато тръгна към грифиндорската маса-учениците,покрай които минаваше,се дърпаха като прокажени,наблюдаващи го така,сякаш е заразно болен.Тези техни реакции вбесиха Дора,която притежаваше състрадателно и милозливо сърце.Искаше й се да изкрещи ’’ОСТАВЕТЕ ГО НА МИРА,ТОЙ НЕ Е НАПРАВИЛ НИЩО,НЯМАТЕ ПРАВО ДА СЕ ОТНАСЯТЕ ТАКА С НЕГО!!’’.Тя забеляза,че Блод се колебае къде да седне,тъй като почти нямаше грифиндорец,който да не го наблюдава с отвращение и погнуса,ето защо реши да поеме нещата в свои ръце и сръга момчето,което седеше от едната й страна.
-Мръдни се малко встрани,трябва да му направим място!
Момчето я изгледа шокирано,но я послуша и отмести стола си встрани,мърморейки.Дора измагьоса един нов с магическата си пръчка и махна с ръка към Блод,без да се срамува да демонстрира открито,че нито го мрази,нито го презира.
-Блод,ей,Блод,ела да седнеш при мен!
Дора не обърна никакво внимание на втрещените,недоверчиви погледи на съучениците си.Нейният собствен поглед се сключи с този на братовчед й,който тръгна неуверено към нея.’’Ела при мен,аз няма да ти кажа нищо лошо,аз не съм като тях,аз искам да бъда твоя приятелка..’’
-Какво ти става,Дора??-просъска една от съученичките й,без да си прави труда да сниши глас,когато Блод седна на стола до Дора.-Не знаеш ли кой е този,не знаеш ли какво са направили родителите му??
Дора забеляза,че устните на Блод потрепериха,и изсъска яростно на съученичката си,която се сепна от гнева,проблясващ в очите й.
-Затваряй си устата и го остави намира,много добре знам кой е и кои са родителите му,но не ми пука изобщо,той ми е братовчед и не е същият като тях,не е!!
Съученичката й се отдръпна позеленяла,а Блод изгледа с изненада,примесена с признателност все още силно ядосаната Дора.
-Братовчеди?-попита той недоверчиво,опитващ се да възприеме вида й,толкова изпъкващ и чудноват.-Аз и ти сме..братовчеди??
-Да..-каза му Дора,и се учуди на себе си,защото не изпита срам или неприязън,мислейки си за Блод като за кръвен роднина.Съдейки по изненадата му,той очевидно едва сега научаваше за този факт.-Наистина сме братовчеди!-каза тя в опит да го увери,забелязала,че той е прекалено шокиран,за да проговори.-Името ми е Нимфадора,но предпочитам всички да ме наричат Тонкс!-с тези си думи тя му подаде ръка за нормално ръкостискане,и момчето я пое леко неуверено,наблюдаващо я със смесица от емоции,таящи се в сивите му очи.
-Здравей,Дора...-каза накрая той и Дора усети облекчението в гласа му,облекчение,предизвикано от факта,че има поне един човек,който се държи нормално с него.-Аз съм Блод,Блод Регулус Лестранж.
-Приятно ми е да се запознаем,Блод!-каза му възможно най-приятелски Дора,мислейки си колко ли му е тежко да се намира на място,препълнено с деца,мразещи го заради злокобната слава на родителите му.За да му помогне да се отпусне поне мъничко,тя му заговори приятелски,като едновременно с това продължаваше да наблюдава разпределянето на останалите първокурсници,очакваща това на Дарън.
Няколко минути по-късно грифиндорци заръкопляскаха бурно,приветстващи зачервилият се от щастие и гордост Дарън Лупин,който бе разпределен в Грифиндор и побърза да се запъти към Дора,копнеещ час по-скоро да седне до нея и да се присъедини към своя дом.
-БРАВО,ДАРЪН,ЗНАЕХ СИ,ЧЕ ЩЕ УСПЕЕШ!!-изпищя радостно Дора,с което накара най-близко седналите до нея да подскочат,и стресна Блод като го прегърна с една ръка в ентусиазма си.-Блод,посбутай се малко,направи му място!
Дарън седна на първия изпречил се пред очите му стол,смествайки го между тези на Дора и Блод.Най-добрата му приятелка веднага побърза да ги запознае,и Дарън изпита неувереност,причинена от факта,че той добре знаеше чие дете е братовчедът на момичето.Дарън не знаеше как да реагира на това запознанство,той бе забелязал начина,по който останалите на дома ‘’Грифиндор’’ бяха посрещнали Блод,бе чувал всякакви страховити истории за извършените от родителите му дела,но не му бе в природата да се държи враждебно или пренебрежително с някой,който не му бе направил нищо,а и изпита съжаление към другото момче,все пак то виновно ли бе,че има за родители убийци?Дора се обръщаше към братовчед си мило и внимателно,ето защо Дарън реши да се държи нормално с това момче,чиито сиви очи изглеждаха толкова тъжни и сериозни,очи по-скоро на препатил възрастен човек,отколкото на дете...
-Дарън,това е братовчед ми Блод,Блод,това е брат ми Дарън!-представи ги един на друг Дора и Дарън се ухили,забелязал изненадата в очите на Блод,който възкликна от изненада,помислил си,че Дарън също му се пада братовчед.
-Вие сте брат и сестра??Изобщо не си приличате!-погледът му се плъзна първо към определено набиващия се на очи нетрадиционен вид на Дора,после към нормално изглеждащия Дарън.
-Никой не прилича на нея,тя е тотална откачалка!-изкикоти се Дарън,спечелвайки си благодарение на тази си реплика сръгване в ребрата от страна на Дора.-Не сме брат и сестра,а най-добри приятели,познаваме се от малки,затова тя винаги ме нарича на шега неин брат..
Блод не го разбра съвсем добре,но побърза да кимне,докато Дора продължи да говори оживено за всичко,което си мислеше,че би им било интересно,необръщаща внимание на неодобрителните погледи,които й отправяха съучениците й заради факта,че си говори толкова приятелски с Блод Лестранж.
Не след дълго Разпределителната шапка изпрати като ново попълнение в ‘’Грифиндор’’ първокурсник,чийто външен вид накара някои от момиченцата от по-малките курсове са започнат да се кикотят,зяпайки го прехласнато.Момчето бе високо за възрастта си,бе с изящни черти,русокоса коса и сини очи,но изглеждаше по-бледо и слабо от връстниците си.Това накара Дора мислено да предположи,че непознатият,носещ името Джей Макглан,навярно е прекарал тежка болест,носещ все още отпечатъците й върху лицето си.Джей очевидно не обичаше да се намира в център на вниманието,тъй като побърза да се смести между Блод и Дарън,опитвайки се да не обръща внимание на някои от момичетата,които все още го зяпаха,възхищаващи се на красотата му.Дора,с присъщата за нея откритост,побърза да го въведе в разговор,и не след дълго Джей се отпусна достатъчно,за да не се чувства неудобно.Изпита симпатия към Дарън в момента,в който се запознаха,докато положението с Блод бе малко по-различно.Джей бе чувал за семейството му и се поколеба дали да се престори,че не го вижда,или да го поздрави хладно,но в крайна сметка благородството и доброто му възпитание,примесени със състрадание към това момче,мразено от повечето от грифиндорци надделя.Джей заговори по-приятелски на Блод,отколкото бе възнамерявал да го направи в началото на запознанството им,постъпка,която накара Дора да го погледне с одобрение и признателност.
Разпределянето продължи.Тъй като вниманието на всички присъстващи бе съсредоточено предимно във все още неразпределените първокурсници,никой не забеляза накъде бе насочен замисления поглед на Албус Дъмбълдор,а именно към онзи край на масата на ‘’Грифиндор’’,където стояха Нимфадора,Дарън,Джей и Блод.
Нимфадора Тонкс,детето на Андромеда и Тед Тонкс.
Дарън Ремус Лупин,синът на Пейтън и Ремус Лупин.
Джей Адел Макглан,синът на Джей и Сесил Макглан.
И Блод Регулус Лестранж,синът на Белатрикс и Сайлъс Лестранж.
Какво ли бе подготвила съдбата за тези деца,които,толкова различни едно от друго,бяха събрани на едно място,склонни да скрепят запознанството си в приятелство?
Щяха ли да се превърнат в следващите Мародери на ‘’Хогуортс’’?
В Голямата зала бе изключително шумно,вечерята се бе появила от нищото и учениците се хранеха,разговаряха оживено,споделяха си случки от летните ваканции,обсъждаха последната си учебна година,ако бяха седмокурсници,и правеха първи плахи опити за запознанства,ако бяха първокурсници.Дъмбълдор огледа децата,мислейки си за годините на Черния ред и за всички следи,които бяха останали все още незаличени от него.Мнозина от тези деца бяха сираци,изгубили родителите си по време на страшните,изпълнени с насилие дни.В училището нямаше ученик,който да не е загубил близък или да не е роднина на смъртожадни или бивши членове на ‘’Орденът на феникса’’.Дъмбълдор знаеше,че ще минат години,преди те да са в състояние да престанат да се делят на групи,и да се отърват от предразсъдъците,вкоренени в съзнанията им благодарение на миналото.
Наблюдаваше физиономиите на повечето грифиндорци,гледащи кротко седналия на своя стол Блод Регулус Лестранж така,сякаш е заразно болен.Наблюдаваше слидеринци,които се отнасяха към мъгълокръвните неприязън и погнуса,благодарение на родителите си,които ги бяха обучили да се държат настрани от децата с ‘’нечиста кръв’’ и да ги избягват.Наблюдаваше различните групички приятели,вслушваше се разсеяно в разговорите,в подмятанията,в смеховете,избухващи отвреме навреме,и мисълта му се връщаше отново и отново към миналите времена,към лицата,които никога повече нямаше да стоят на тези маси,да обсъждат най-невинни неща,да се смеят и да са щастливи,без да знаят,че предстои да преживеят Черния ред и всички тежки последици от него..
Вечерята продължаваше,а Дъмбълдор виждаше в спомените си миналото,чуваше в съзнанието си отдавна заглъхнали гласове на хората,дали живота си в борбата срещу Волдемор.
Лили и Джеймс Потър.
Питър и Лиз Петигрю.
Пейтън Лупин.
Тях вече ги нямаше,но децата им бяха живи и здрави,а това бе най-важното.
И наблюдавайки нежно Нимфадора,Джей,Блод и Дарън,Дъмбълдор се молеше Черния ред никога да не се повтори и децата от новото поколение никога да не са принудени да изживеят това,с което се бяха спречквали родителите им..


~Юни 1990 година~

Мъглата...имаше моменти,в които я проклинаше,защото замъгляваше разсъдъка му и му пречеше да се съсредоточи.
Мъглата в главата му...понякога й бе благодарен,защото му помагаше да забрави,да забрави всичко,което се бе случило,да забрави,забрави,забрави...
Но могат ли да се забравят изцяло агонията,болката,унищожителното чувство за вина?
След забравата те го връхлитаха по-силно от всякога и той крещеше,но никой не го чуваше.Той плачеше,но никой не го чуваше.Той се молеше за прошка,но никой не го чуваше.
Защото ги нямаше,нямаше ги и никога повече нямаше да се върнат,никога.
Питър Петигрю ги бе предал,бе ги обрекъл на смърт.
Бе загубил всичко,абсолютно всичко за една,единствена вечер.
Загубил бе роднините си,съпругата си,най-добрите си приятели,разсъдъка си,загубил бе желанието си за живот.
Единственото,което му бе останало,бе Паола,неговото дете,Паола,която Питър не бе виждал от години,Паола,която навярно никога нямаше да разбере,че баща й е предател.
Предател.
Тази дума го изгаряше и съсипваше,тя го унищожаваше вътрешно и единствено мисълта за стореното поддържаше онази част от разсъдъка,която все още не бе изгубил и която на моменти едва едва тлееше.
Питър прекарваше годините след края на Черния ред в животинската си форма.Криеше се в най-западналите и неподдържани лондонски канали,водеше тежка борба за съществуване,живееше,останал без средства,приятели,подкрепа.
Живееше като отрепка.
Живееше,заключен в тялото на плъх с човешки спомени и неясни заради лудостта мисли.Експлозията,станала преди години на мъгълската улица,бе унищожила магическата му пръчка,бе прекъснала временно или завинаги възможността му да се трансформира,ето защо Питър нямаше друг избор,освен да живее като жалко,никому потребно парче месо,като едно нищожно животинче,ценено единствено от останалите плъхове,обитаващи каналите.Каналите бяха негов дом,плъховете бяха негови приятели.
Имаше дни,в които,припомнил си случилото,Питър се молеше да умра,но не умря.
Вярваше,че смъртта никога не би се смилила над него,не и докато не получи възмездие за постъпките си.
Живееше в безкраен кръговрат на ужас и безпомощност,който щеше да прекъсне,ако успееше по някакъв начин да възвърне човешката си форма.
В мига,в който щеше да се изправи отново пред света,разкривайки,че е виновникът за смъртта на Лили и Джеймс Потър.
Питър Петигрю живееше,но отдавна бе умрял вътрешно.
Знаеше,че един ден щеше да умре,но не сега.
Не и преди заслужено да плати цената,непосилната цена на вината и разкаянието от сторените грешки..